автор: bonnka

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна...не се заблуждавайте, никой в описанията по-долу не е толкова значителен за да бъде рисуван с думите ми.

По 104 пъти дневно се сблъсквам с мисълта „Да не забравя...” и винаги е в основата на нещо практично, свързано с работата или битовизма. Не съм и предполагала, че ще се събудя един ден с мисълта: Да не забравя да.....оказа се, че ти не си това, което си. Ти си едва това, което не искаш да си. И това, което искаш да си – не си. Ти си....измислена... . Едно бледо копие на нечий оригинал.
Докато се опитвам да не забравя да нахраня котката преди да изляза си казвам, хубаво би било: Да не забравя да....защото ти дори не си с онази моя лицемерност, която не става за презиране, защото е обичайно да я имаш.......така се вписваш в тълпата, в нашата обща тълпа – на хора, за които това, което няма значение – се описва, като начин на лицемерие. Твоята лицемерност е жестока а дори не е лицемерност. Защото си.....фалшива... . Още от древността добрата фалшива монета външно по нищо не се отличавала от истинската. Външно – да.
Да не забравя да хвана началото на края – само за да си обясня някои неща – не и защото, за мен имаш някакво значение... беше интересен персонаж. Докато не стана....многоточие... . Винаги можеш да запълнеш с него липсата на думи.
И все пак има един „обитател” във всяко модерно градско общество и не толкова градско един „човешки вид”, който е нещо крайно по - различно от селския манталитет /де да беше само това/ – едно човече в чийто вени освен обичайния състав на кръвта тече, така наречената: Войнстваща посредственост (селски тарикатлъци гарнирани с прикрито диво нахалство). Заради което, харесвам до смърт голия си селски ексцентризъм.
Понякога ми се иска да се кача на покрива на бившия ми „шести етаж” и да изкрещя: „Ей хора, не разбирате ли, плъзнали са малки човечета с посредствени мечти, и ние може да станем като тях ако ги допуснем твърде близо до себе си” – мечтата да ти увеличат заплатата, да се „докараш” пред този, който копираш, и да ти се оправи цялото настроение за деня ако на този, който не харесваш му забият гвоздей в гърба.

Но да се върна за миг, към теб изгаснала светулке, само за да кажа – сбъркала съм ... не те мразя, дори не те презирам –благодаря ти, че ми върна светлинката. Тя беше най-важното за мен.

Липсва ми естествено, но не Ти или това което се оказа че Си. Липсва ми илюзията че си светулка. С нея си живеех наистина добре. И сериозно съжалявам, че се оказа проста буболечка.

А сега се чудя къде да те сложа в сърцето си...в камерата може би на спомена или в камерата на лъжата.....