автор: stefka_galeva

Продавам книги. Стари книги на сергия, на едно кръстовище. Там е шумно и натоварено, там наблизо има пазар, коли, автобуси, сергии, павилиони, стока, хора. Моята сергия е от тия дългите, дървени маси със сгъваеми, железни крака. Тия, на които по цяла България продават стари книги. Отстрани имам и 5 кашона от банани : два с книги по 2 лева, два с книги по 1 лев и един кашон с книги по 50 стотинки. Отпред на самата сергия са ми
подредени скъпите по 2.50, 3 и 4 лева. Има и няколко по 5 и 6 лева. Аз книгите си ги обичам и никога не ги деля на стари и нови – само на хубави и на, не толкова хубави. Всеки ден си избирах по една книга и я прочитах. Нямах много клиенти, повечето от тях бяха хора от спирката, но на мен ми харесваше да наблюдавам как си купуват книги. Едни дойдат и грабнат първата пред очите им, други – ровят, ровят и нищо не купят, трети само гледат, гледат, четвъртите – четат, разлистват книга по книга, пак се връщат в началото и едва тогава купуват. Пети търсят точно определено заглавие и т.н. Най ми допадаха хората, които четяха пред мен! Аз се правех, че чета моята книга, а ги наблюдавах. Но, от толкова много народ застанали на сергията ми с книга в ръка – запомних само двама. Една пълничка жена, която стоя повече от половин час, разлиствайки книга по книга. Слънцето тъкмо беше напекло силно, капчици пот избиха по челото и, а тя не спираше и не спираше да чете. Заприказвахме се. За книгите – Вие, да не би да пишете? – ме попита жената. Не знам защо и казах - не. Но, когато я попитах за любимия и български писател, тя ме погледна и пак попита - Вие пишете ли? Печатайте тогава. След нея дойде и мъжът. И той чете, чете и накрая чак си купи книга... Хубава, стара книга. Точно тогава четях „ Селска чест” и „ Веселата вдовица”, поемах шума, праха на голямото кръстовище, запознах се с всички, които работеха около мен. С продавача на вестници - той ми помагаше да завивам книгите при дъжд, с Мето и жена му, срещу мен в тунела - тениски продаваха, със собственика на магазина до нас, с момичетата и момчетата от кафето точно до ...ъгъла... Ъгъла. Самият ъгъл принадлежеше на циганина ваксаджия. Всеки ден той идваше след всички нас, оставяше си съндъчето отстрани на тротоара, после изваждаше и разпъваше малкото си сгъваемо столче, слагаше пред него стойката за краката на клиентите и сядаше... И чакаше. Гледаше хората и чакаше. Когато слънцето хубаво напечеше тротоара и цялата улица, кръстовището, сградите, той ставаше и си разпъваше чадъра - голям, плажен чадър. Така под сянката, събуваше обувките си, опъваше крака на тротоара и продължаваше да чака. От време на време поливаше вода около себе си. На плочките.
Всеки ден, за да отида до тоалетната, минавах покрай него. Първите няколко дни той не помръдна. Стоеше си така разположен, докато аз заобикалях територията му. На петия или шестия ден, изнивиделица плисна вода, почти в краката ми. Обърнах се и видях, че чорапите му са от тия, старите – силоновите мъжки. На връщане ме попита от къде съм. – Не съм от тука, му отговорих аз. От Силистра съм и се загледах в бурканчетата му с бои. Макар и засъхнали, стари, останали на дъното- имаше от всички цветове. Бяла, кафява, червена, черна, синя, жълта, зелена, имаше едно с почти розова, лилава, металик имаше...всички цветове. В бурканчета от детски пюрета - малки и големи. Подредени, малко тъжни и самотни, малко бледи, но цветни. Светещи на слънцето.
На следващия ден, пак минах покрай него. Току- що беше плиснал водата. Погледнах го . Държеше в ръка чифт скъпи, мъжки обувки. Повдигна ги.
- Виж, забравиха си ги и не идват, и не идват да си ги приберат.
Леко подухна ветрец.
- Изчакай още малко, ако не ги потърсят, носи си ги. Хубави са.
Той започна да ги оглежда. Ту ги изправяше нагоре, хванал двете обувки с една ръка, ту ги спускаше надолу. Ту ги изкарваше извън сянката на чадъра, ту ги прибираше. Накрая ги остави отстрани до сандъчето си и се загледа в мен. Отместих поглед към четките му ,видях, че са стари,стари, протрити чак. На едната козината и беше останала един пръст, само в долния край. Малката също беше стигнала дървото...толкова оголена беше. И другите две и те бяха същите - тъжни и стари.
Тогава заваля. Моят приятел, циганинът, придърпа боите си под чадъра, малкото си столче- и него, и седна на сухо. Аз отидох да си завия книгите.
В края на седмицата, още щом пристигна , преди да си заеме мястото и подреди чадъра, столчето, сандъчето, боите...дойде при мен.
- Да видя къде си – ми каза той.
- Тук съм – му отговорих аз.
- Циганин съм – и ми се усмихна.
Видях, че и той като мене няма зъби. Никой от нас не се смути. Само ми обиколи сергията и тръгна към ъгъла си. Циганин съм...Поезията на невероятно талантливия цигански поет У. Керим плисна в очите ми. Песни от катуна преляха по лицето ми, препълниха душата ми,протекоха… намокриха и моя тротоар. С нетърпение зачаках да стане следобед .Тръгнах. Завивайки покрай него, забелязах , че е с чисто нови бели хавлиени чорапи. Пак под чадъра, но с бели чорапи.Чисто бели. Този ден нищо не си говорихме. На следващия, дойде преди мен или наравно с мен. Нарано има по- малко хора. И слънцето още не се е показало от покрива на отсрещната сграда, и там, на тротоара ни, не е толкова душно. Изкъпан, с друга риза, косата му беше чиста и той някак си не бързаше да седне на малкото си столче. Към обед ми замириса на вакса. Ако нямаше много хора на спирката, аз го виждах. Имаше клиент. Боже мой ! С какво усърдие тоя човек лъскаше ли, лъскаше обувките, стъпили на малката му стара стойка! После извади отнякъде вълнен парцал ,важно и изключително сръчно и бързо го прокара по двете обувки, издърпа отзад картоните, с които пазеше чорапите и панталоните на клиентите си, подаде ръка ... прибра си парите, казвайки безброй пъти „Благодарен, пак при мене- заповядай! Живи, здрави!” И закима с глава. После намести всичко на мястото си и...и зачака.
Напече силно слънце. Мина следобеда. И, когато привечер минах покрай него, ясно и точно ми каза:
- Ожени се за мен – и ме погледна право в очите. Моят приятел, циганинът!
Аз мълчах и го гледах.
- Ожени се за мен... Сам съм. – продължи той. И апартамент имам, но...съм сам.
Беше хванал тая, най- голямата си четка , най- протритата и я държеше странно в ръката си. Гледаше ме... и... Чакаше. Цялото кръстовище се напълни с коли и хора. Силни клаксони огласиха пространството,заскърцаха спирачки, отнякъде полетяха балони. Задуха. Смрачи се, заваля, а той все така ме гледаше и чакаше – да отговоря.
- Не мога ...най- насетне отроних аз. - Не мога...мъж имам .
И едва тогава видях как очите му се намокриха - като от плисната вода, как старата, проядена, протрита и проскубана, най- голямата му ваксаджийска четка увисна някак неестествено бавно в ръката му...на Моят приятел, циганинът.


Стефка Галева
Гр. Сандански