автор: markoni55

из цикъл "Хорски работи"

Прякорът му дойде от джипа „Чероки”, с който бе свързана появата му на този свят или по-скоро с греховните преживявания на нещастната му майка.
Не дълго, след като го изостави край автомобилният сервиз я намериха мъртва – прегазена. Кой, как, кога – така и не се разбра. Момчетата от сервиза се грижеха за него. Беше сит, на топло, а вечер му разрешаваха да остава да преспи там, но го заключваха.
Един ден шефът го качи на своя „Гранд Чероки” и подкара извън града. Стигнаха пред малка къща в някакво село. Разбра, че е близък със семейството. Говориха си нещо, явно бяха уведомени и наясно, но последната фраза, която дочу се заби в почти нищо неразбиращата му главица „без ангажименти”. Нямаше представа какво означава, но инстинктът му подстакзваше – „внимание”.
Къщичката бе уютна, семпла. Жената, като всяка жена, бе мила и внимателна с него, изкъпа го, нахрани го и му показа къде ще е неговото легълце. Имаше си истински свой ъгъл.
Другото момче в семейството – доста по-голямо, естествено го прие враждебно. Както и да му говореха мъжът и жената, той не искаше да скъсява дистанцията. Дразнеше се и ревнуваше от елементарното внимание, което отделяха на Чероки. А той се стараеше, как само се стараеше да го предразположи. Включваше целия си чар и изобретателност...уви. Мъжът също показваше резервираност, но по-скоро за авторитет – личеше си, че е добряк.
Би трябвало да му е достатъчно, че си има истински дом, хубава храна, свой кът и дори свои играчки. Нещо по-вече, когато бяха сами жената се отнасяше ласкаво с него, говореше му, гушкаше го, но той неистово се стремеше към оня мъжки свят, който си бяха изградили онези двамата. Свят, който включваше утринна и вечерна обиколка на квартала, заедно ходеха да пазаруват, возеха се с колата. Искаше и той да е с тях, да спечели благовлението им. Понякога, когато мъжът си лягаше след обед леко се примъкваше до него и се сгушваше в другия край на леглото. Някак небрежно, уж в просъница приближаваше глава до ръката му. Няколко пъти се получи – мъжът го погалваше инстинктивно, но в момента в който се усетеше го напъждаше, да не му досажда.
Минаваха месеци, той привикна с тях, те с него, дори момчето вече не го гледаше накриво, когато тръгваше след тях на сутрешния и следобеден крос. Потичваше до някъде и като виждаше, че изостава, а те не забавят темпо да го дочакат се връщаше огорчен. Тревожеше го тази неустановеност, нищо не бе чул, което да я подхранва, но усещаше че тази дистанция е именно бариерата, с която те не допускат привързаността. Онази думичка „Без ангажимент” по някакъв начин имаше отношение към израза на чувствата им. Виждаше как обсипват с ласки голямото момче, как го хвалят, окуражават за всяка дреболия, водят го със себе си...
Реши да ги изпита. Просто се скри в бараката до къщата. Използва, че са залисани с гости и не му обърнаха внимание. Сетиха се за него чак когато гостите си тръгнаха. Викаха, обикаляха улиците. Усещаше тревогата им. После чу че жената плаче, а мъжът някак виновно се оправдаваше. Даже голямото момче се включи в търсенето. Всъщност то го откри и ги извика. И тогава се случи важното. Мъжът го вдигна на ръце и го гушна. Погали го и отърка буза в перчема му. Беше му достатъчно. Дори това, което после чу вече нямаше такова значение.
- И ти си наше момче, и теб те обичаме!
Малкото му котешко сърчице щеше да се пръсне от задоволство... Баткото
доволен от себе си стремглаво се втурна към къщата. Радостният му лай дълго огласяше квартала.