автор: esperanca

Della mia mamma
Бил един от онези офирски дни в календара, през които природата изобилно изливала щедростта си над земята. Листата, в топлата палитра на златото – от охра, оранж, огнено жълто до малахитов кармин - понесени от ветерните криле се въртeли във въздуха, разстиляйки чипровски губер, заливали сетивата с дъхав аромат на гнило и пръст.
Юнството на пролетта било прекипяло, лятото наситило се на плодовете си и залязло зад хоризонта, но все още лъчите му, резперено ветрило, играели по небосклона. Есен – сезонът преди зимата, която уравновесявала.
Земята пендарено светела!

Сияна била залепила чипото си носле върху изпотеното стъкло. Червените й бузки набухтeли като превтасало тесто изгаряли от висока температура. Хладният допир на гладката повърхност облекчавал за кратко огъня им. Лешниковите й очи, в които обикновено светела кошутена мекота или пърхало с крилата си птиче любопитство, били помръкнали. Дълбоко , в гледеца кладяла утаена жаждата за живот и един въпрос трескаво издавал напрегнато очакване:“Кога ще дойде сланата, мамо...“
Деветте месеца не били достатъчни, за да се развие сърчицето й. Родила се с порок. Не знаела какво означавали непознатите думички, изричани от големите хора в бели дрехи, но разбирала, че трябва да е нещо много важно, щом ставали угрижени и сериозни, а нея отрупвали с лакомства, внимание и подчертана обич. Понякога разпалено спорели, дълго се карали и майка й я извеждала от бялата стая в още по-белия и дълъг коридор. В нея се затвърдявало усещането, че е специално момиченце и носи нещо много важно, което повечето хора нямали.
Това, че била специална й давало някакво облекчение от честата слабост, която я изморявала дори когато говорила. В повечето време наблюдавала света от големия прозорец на втория етаж. Кукленски кръглото й личице обримчвали сърмени, къдрави масури, които подскачали като пружинки, щом се засмеела. Отвън погледнато била ангел, кацнал зад стъклото. Минувачите по улицата често й се усмихвали, махали с ръка, не можели да устоят на чистата детска невинност. По-сърцатите забелязали, че момиченцето стояло всеки ден като на пост, я заговаряли, а някои от тях й станали приятели. Най-забавен й бил баткото с черна гъста коса, стърчаща право нагоре като бодличките на таралеж. Винаги я разсмивал, подхвърляйки й с дълбок реверанс:
- Добро утро, малка госпожичке! - следвал непохватен поклон, загубвал равновесие и правил комични стойки, които извиквали сълзи на радост в очите й.
- Не съм госпожичка! Сияна съм! - уж сърдито нацупвала муцунка, а личицето й светело от щастие.
- Винаги на Вашите услуги, госпожичке, Сияна!
Тя му махала с двете си ръчички и изпращала въздушни целувки през стъклото. Последните няколко пъти той минал заедно с едно момиче, с черни и дълги до кръста, прави коси. Приличало на картинката от книжката, която майка й четяла, затова веднага я кръстила – Малвина и понеже била много красива, не му се разсърдила, че вече само й кимвал с глава.
Забавлявала се и с бабката, кято три пъти на ден извеждала шумния и непослушен пудел на разходка, с възрастния господин, винаги с бомбе и изпънат като бастун. Татко й казал, че е бивш разузнавач, а това обяснявало защо вместо поздрав, допирал края на бомбето си с два пръста, все едно й отдавал чест. В блока, където живеела имало и други деца. Всеки ден майка й приготвяла някакви вкусотии, измисляла поводи и ги канела на гости. Излапвали всичко от масата, след това бързо се отегчавали и хуквали да играят навън.
Преди да навърши шест години Сияна не се замисляла, че това да си различен имало и лоши страни. Освен, че не можела да играе с децата, а само ги гледала от наблюдателната си кула-прозореца, както правели принцесите, когато в дома й влезли частните учители, разбрала, че нямало да може да ходи и на училище. Като всички останали деца. Тогава за първи път попитала майка си какво точно е различното в нея. Мракът в мастилените очи на младата жена се разжарил. Поставила дланта си върху онова място под брадичката й, където с нестройно гласче тиктакало: „туп-туп...туп-туп-туп“. Сияна почувствала как по цялото й телце се разляла мека топлина и усетила сигурност и закрила как я обгърнали с обичлив шал, доверчиво срещнала майчиния поглед , и се отпуснала в него.
- Чуваш ли това птиче, което живее вътре в теб, то е с едно крилце, затова не може да полети, но нашата обич е по-силна и бавно от нея ще израсте, и укрепне липсващото крилце, и един ден птичето ще може да излети от гнездото . Ще може да отиде , където поиска.
- Обичам те, мамо...

Сияна страдала от липса на апетит. Майка й не ходела на работа. Цялото й време било погълнато от грижите по нея. Проявявала невероятна изобретателност в измислянето на случки и истории, често изнасяла цели театрални представления, а те така грабвали вниманието й, че улисана не забелязвала кога изяждала порцията си. Всеки ден на връщане от работа татко й изобретявал някаква изненада, толкова вълнуваща, че минавала и вечерята.
Миналата есен здравословното й състояние се влошило. Майка й я отнасяла за кратко до прозореца, свилената й главица се килвала на една страна, намирала опора в майчиното рамо и скоро изтощена Сияна заспивала. Било времето на първите слани.
Блокът, в който живеели бил построен до централен булевард. Между асфалтовите ленти и тротоара бил поникнал, израснал, и защитил мястото си огромен и стар орех. Едно от онези достолепни дървета, които двама души не можели да обгърнат с ръцете си образувайки кръг. Листопадът го бил обрулил. Малкото останали листа сутрин осъмвали осланени, бързо почернявали и се отронвали. По средата на дървото, където стволът се разклонявал на две и образувал отделни корони, на завет до стеблото, на малко клонче се било закрепило последното листенце. Гледано от прозореца приличало на мъничко джудженце, прихлупено под огромната си шапка. В зависимост от вятъра ту изглеждало, че решило дългата си брада, ту че си майсторяло нещо, а когато духал по – напористо все едно подскачало в странен старинен танц, с разбираем само за него ритъм. Щом майка й показала джудженцето, живецът в телцето на момиченцето се съживил . Всяка сутрин само се изнизвало от леглото , заемало принцеското си място на наблюдателната кула-прозореца и нетърпеливо дочаквало закуската, поднесена с поредната история за джудженцето, която майка й измисляла и разказвала на момента . Птичето в гърдите на детето радостно чуруликало, стаята се изпълвала със светлина. Така изминали няколко дни, огрeни от щастие, докато една нощ Севернякът се разлютил и отнесъл листенцето в тъмното.
Като не го открила следващата сутрин Сияна първоначално не искала да се успокои. След това думите на майка й постепенно започнали да стигат до нея:“Не тъгувай, мое крехко стъбълце. По света има други момиченца и момченца, на които птичето в гърдите е само с едно крилце или съвсем няма крилца, а някои дори и птиче си нямат, други пък нямат майки, които да ги обичат. Твоето джудженце е видяло, че при теб всичко е наред – ти си имаш птиче, то си има крилце, а ние с теб си принадлежим и нашата обич е по-силна, за да дочакаме следващата есен, когато джудженцето ще се върне с първите слани, за да се убеди, че си добре. Ти не искаш да го разочароваш и ще му покажеш как отлично се справяш сама. Би тъгувало много ако те види, че плачеш“.
- А някои дори и птиче си нямат в гърдите, други пък нямат майки, които да ги обичат...то е отишло при тях, да им помогне...
Думите отеквали отново и отново в нея, докато затвърдили опорен камък и Сияна стъпила на него с онази непоклатима вяра в приказките и чудесата, която имали само децата.
Всяка есен по времето на първите слани джудженцето се връщало. Понякога не приличало съвсем на себе си, но тя разбирала, че с годините дори джудженцата се променяли. Листопадът обрулил много календари. Един отнесъл татко й, с друг си отишла майка й. Идвали и си тръгвали различни хора, забързани в своите игри за възрастни.

Пълнолунието по Димитровден се било изсипало в прозореца. Приглушената светлина сребряла седефени отблясъци, а те играели на криеница в дълбоките бръчки на подпряното в стъклото чело. Бяла, вълниста коса свободно падала върху раменете на задрямалата жена. Изкривен на една страна старият орех подпирал небето с голите си ръце. По грапавата му кора с леко шумолене се спуснало едва забележимо като въздишка на вятъра джудженцето. Прекосило тротоара и с лекота, все едно на шега се изкачило до прозореца на втория етаж. Посрещнала го усмивката в чифт лешникови очи, от които стуяла кошутена мекота. Сияна протегнала ръка и джудженцето преминало през стъклото.
- Аз...сънувам ли...
- Да, сънуваш. Но трябва да се събудиш.
- Не искам...нека да остана тук, с теб...
- Трябва да се събудиш, мое крехко стъбълце.

Липсващото крилце на птичето в гърдите било пораснало. Вече можело да отиде където поиска.