автор: ariel_b

Изтича бавно времето през уморените ми пръсти.
Препуска младостта, забързана към следващото лято.
А вятърът засипва с пясък овъглените кръстове.
Погребах всички спомени. И аз сама ще стана вятър.

Живях от обич. Слънцето събирах тайно в шепи.
В един побъркан свят на алчност и фалшиви истини.
Останаха ми думите. И мъката в очите полуслепи.
И две усмивки детски. Най-тайните и нежни мисли.

Изтича бавно лятото. Луната счупих на парчета.
Денят ми посивя. Сърцето ми прилича на пустиня.
Най-мъдрата и зряла обич написах и прочетох.
А после тя ми взе сърцето, усмихна ми се и отмина.