автор: krasavitsa

Хотелът

Четиризвездният хотел от веригата “Мариот”, в който бяхме настанени, ме впечатли с мерките за сигурност.
При регистрацията ни дадоха магнитна карта за отключване на стаята, с която обаче се задвижва и асансьорът. Нямаш карта – няма асансьор и лесен достъп до етажите. Така се следи и движението на гостите вътре в хотела – защото може да проявиш интерес към друг етаж и след твоето посещение да се окаже, че някому се е случило нещо неприятно. Камери има навсякъде. Всевиждащото око на големия брат? Който няма лоши намерения, не се притеснява от това. Но пък когато неприятното нещо се случи на нас, всички се сърдим, че не са взети мерки или не е имало камери, които да облекчат работата на полицията.
Тази снимка направих заради дребния детайл, който забелязах – дръжката на вратата откъм коридора е бронзова, а дръжката откъм банята – хромирана – за да са в тон с останалите метални повърхности.
Обаче в централното фоайе дамаската на шарените канапета е безвкусно съчетана с шарения килим, постлан под тях – според мен, разбира се. Пропуснах да направя снимка, която да е доказателствен материал за липсата на вкус – или моя, или техния, ха ха. Но може пък последната интериорна мода да е такава, знам ли... и макар че естетическото ми чувство се бунтуваше винаги, когато влизах и излизах, все пак им го простих, защото всяка сутрин намирах закачено отвън на дръжката на вратата пликче с днешния брой на Уолстрийт джърнъл.
Изглежда в резултат на най-разнообразни екологични, алергични или други някакви -ични изисквания напоследък сапунчетата и шампоаните в европейските хотели са почти без аромати. Само тоалетното мляко е силно ароматизирано – но то се употребява по желание, а не по принуда, както е при сапуна.
За цените на стаите няма да говоря, съпоставими са с тези в други страни, изненадахме се обаче, че закуската не беше включена в цената на стаята. И то каква закуска! Шведска маса с три ценови категории – от седемнадесет до двадесет и пет евро.
Хотелът разполага с повече от десет различни конферентни зали, които са рекламирани със снимки на специално табло. Двете най-големи са наречени “бални зали”. Бална зала “Мадрид” – и снимка на редици столове. Ужас, пак не знам нещо, да му се не види! Интернет би ме спасил, но трябваше да почакам да се върна у дома. Тук в топ сезона ползването на интернет за 15 минути струваше “само” десетина евро – толкова, колкото плащам за месец и половина в България. Ще ви кажа какво научих, като се върнах и разрових нета – че бална зала (ballroom) е строителен термин. В нея не може да има колони, поддържащи тавана, а подът й трябва да издържа на специфични натоварвания – предназначението на помещението е да събира не просто много хора, а много хора, танцуващи в ритъм. Предполагам, знаете защо войниците никога не маршируват, когато минават по мост. Та тези зали се ползват по-често за конференции и концерти, отколкото за балове, но името е указание за възможностите им.

В нощното шкафче в хотелската стая, където обикновено стои само Библията, намерих и една малка спретната книжка със заглавие “Духът да служиш. Нашите истории”.
В нея е разказана историята на хотелската верига, започнала като малък семеен кетъринг-бизнес на скромното американското семейство Мариот през далечната 1927 г. През 60-те години на миналия век са притежавали вече шест хотела. Преминали през периоди на растеж и на рецесия, много трудности и предизвикателства, през 2000 г. хотелската верига е отворила 2000-ия си хотел! Представени са със снимки и автобиографии мениджъри на хотели, шофьори, готвачи, чистачки. Много човешки истории, разказани простичко и – най-важното – много от тях споделят, че се чувстват като част от едно голямо семейство, което приема гости. Прави ми впечатление, че повечето топ-мениджъри са възрастни жени с вид не на бизнес дами, а на обикновени домакини. Всички изтъкват мисията на фирмата – да служим на гостите си. И това не са само красиви приказки, а е доказано. Фирмата е имала 24-етажен хотел, чиято сграда е служила като връзка между двете кули на Световния бизнес център в Ню Йорк. На 11 септември 2001 г., след като първият самолет се врязал в едната кула, първата реакция на директорa на департамента по човешки ресурси и трудови отношения г-жа Nancy Castillo била да вземе от компютъра разпечатка с имената на гостите. Целият персонал на хотела е участвал в спасителните операции, спасили са повече от хиляда души.
Четирима от персонала са загинали.
Спомням си този ден. Гледах CNN, когато прекъснаха редовната емисия новини, за да съобщят за терористичния акт. Видях на живо и в реално време атаката на втория самолет и сриването и на двете кули. Бях тук, на другия край на света, а сякаш бях там.
Гласът на водещия предаването бе съвършено овладян. Позволи си да каже само:
- Господи... - и след малко да повтори:
- Господи...
В тазгодишното си обръщение към нацията по повод трагичната годишнина президентът Обама каза:
“Ние сме нация, единна не само в скръбта, но и в общите идеали.”

Има какво да се научи от всичко, което става по света. Стига човек да иска.

(следва)