автор: victoriaivanova

Ти, коравосърдечни човеко, който се радваш, че никога не си обичал, че никога не са разбивали не само сърцето ти, но и света ти, ти който си прекалено горделив, за да разбереш що за чувство е любовта – ти не знаеш нищо!

Само изпитаните чувства са истински разбрани.Ти би прегърнал приятеля си, ако видиш, че плаче заради дълбоката си душевна болка, би го “разтресал” с цел да види че “животът –както би казал ти - не е едно разбито сърце”, бихте си поговорили, би му дал съвет, дори вероятно би поплакал с него.Но не знаеш какво е! И доказателството за това е, че когато се разделите, ще се радваш, че не си на негово място и ще си спомниш няколко цитата, които гласят “Добрите хора са глупави.”, “Любовта е за хората без работа, другите си имаме живот.”, “Любовта е губене на време.”, “Любовта е за страхливците”…
Любовта е тема, която никога няма да бъде изчерпана.Всеки с изводите от собствения си опит би я описал по различен начин. И този, който преди 5 години си чул да казва “Любовта е сладка”, е същият човек, който днес твърди, че “Любовта е нещастие”. А когато помъдреем всички запяваме в един глас с Aerosmith “Любовта е сладко нещастие” .(Aerosmith – Cryin`)
Вчера разбиха сърцето ми. Днес слушам Beatles и плача. Гледам Пол Макартни как ми пее “Let it be” от десктопа и ми става по-топло.
Наивна съм. Подведох се. Животът ми беше самотен. Роптах. Недоволствах. Исках истинска любов. Исках разбиране. Исках светлинка. Исках вдъхновение. Бях човек, който нямаше смелостта да се обърне към Бог и да му каже „Ти не си вършиш работата!Защо ме забрави?Защо изобщо ме създаде, ако не мислиш да ми обръщаш внимание?Защо Ганчо и Петранчо срещнаха любовта, а аз не?Защо?Защо?Защо?...“ Въпреки че тези неща подсъзнателно ги мислех, аз бях страхливка!Нямах доблестта да се обърна към Бог и да му замятам пръст като дебела лелка в детска градина на дете, което е сложило пясък в устата на друго. Не го направих. Мислих го, казвах си го на ум, но нямах смелостта да погледна към небето и да заявя на Бог, че не си върши качествено работата, че нещо тук на земята не е наред и той го изпуска и просто трябва да направи нещо по въпроса, защото нали знаеш ..“ни мой то тъй “...
Чувал ли си израза „Най-бързия начин да провалиш някого е да му дадеш власт, за която не е готов.“ ...Ето какво се случи с мен. На Бог му писна от постоянните ми оплаквания, даваше ми знаци, че любовта е някъде там в „близката далечина“, но аз не разбирах. Гледах знаците, те бяха точно пред мен, но не ги виждах. Слушах го, но не го чувах. Не осъзнавах колко е цинично това, което мисля…до днес…. Недоволствах…до днес. Та Бог реши да направи така – да ми даде толкова желаната любов в момент, в който аз не съм готова да я поема!Защото “времето не е подходящо”. Ето какво се случи:
Много е просто. Срещнах го. Срещнах моята радост, моя слънчев лъч в живота ми, който беше като гъста мъгла. Запознах се лично с вдъхновението, с красотата. Поговорих си на четири очи с привързаността, със силната емоционална връзка. Няма да излъжа ако кажа, че си полафих и със силните чувства, а Усмивката беше толкова нахална! Лепна се на лицето ми и не искаше да слезе…ама никога не искаше да слезе, бе! Аз я оставях, тя мен не. Още повече, когато бях с него… тя май бе по- влюбена от мен. Зърнеше ли го, не искаше да се отлепи от мен. Той говореше за сериозни неща, Усмивката си стоеше. Аз и казвах “Ей, непослушно чудо такова, махни се! Сега нямам нужда от теб, а от бръчките по челото, които трябва да покажат разбиране и навлизане навътре в проблема на човека. Но спокойно, той ме прави много щастлива, а и на всичкото отгоре ме разсмива постоянно, така че след малко пак ще те извикам.” Но както казах Усмивката ми беше едно много настойчиво същество, показващо ясното нежелание да се махне от лицето ми. Е, примирих се и я оставих да си стои. Постоянно. Той беше всички тези неща, които изброих. Той беше усмиханото, позитивно същество, което внасяше светлина в живота ми, който сгряваше душата ми и ме караше да сияя. Той ме вдъхновяваше, той възвръщаше музата ми. С удоволствие сядах да пиша, с удоволствие свирих, с удоволствие снимах. Обожавах неговата усмивка, беше толкова чаровна... В тежките му моменти, бях готова да съм клоун или да пренебрегна собствените си терзания, за да мога да го накарам да се усмихне. Малко егоистично от моя страна, не мислиш ли? Но...Господи....Душата си давах за тази усмивка . Обожавах и гласа му. Беше толкова нежен ...като топъл летен дъжд. (що за сравнение?!но това е асоциацията, която правя, като се сетя за него). Ето какво стана по нататъка. На мен взе, че ми хареса да съм щастлива.Ама много доволна бях! И не исках да пусна щастието, стисках го много здраво с дланите си и не исках да го оставя да полети. Спомнях си много добре как ме е боляло от предишни любови, бях изпитвала любовната мъка и предполагах, че това може да доведе до някое от тези състояния, но си казах “Какво пък – защо да не съм един заек. Не кой да е, а този от цитата “Заекът казал `Любовта е болка` и скочил върху таралежа.” И нататъка картинката е ясна – влюбих се. Животът ми придоби смисъл за известно време. С чисто сърце мога да кажа, че бях щастлива! С чисто сърце мога да кажа, че ние бяхме щастливи! Но ето я и пречката – не можехме да сме заедно. „Животът не е толкова прост, колкото изглежда - по-прост е!“ Ами да - разделяше ни разстоянието и когато настъпи моментът на раздялата на Усмивката и писна...реши, че е време да си върви...Стимулът на мускулите, който беше нужно да се разтегне, за да се усмихна, изчезна. Той просто си замина. Видях как Усмивката ми също си казва „Е, май е време да тръгвам.“ Този път исках тя да остане, но тя не искаше! Не исках да идват трудните мисли и съпътстващите ги бръчки по челото, но те бяха нахални, а аз нали съм гостоприемен човек и ги пуснах да влязат. Купонът обаче не свърши до тук. Започнаха да звънят на вратата на душата ми и други гости – ма все притеснители да му се не види! Отчаянието беше много нахално – като започна да чука и да рита . Абе ей, казах му, махни се! Не си добре дошло! Нямам време за теб, нито за гаджето ти Драмата. Но докато гледах към вратата и му се обяснявах, то влезе през прозореца. А докато тичах към него, да го затовря, за да не влезе някой друг притеснител, Драмата използва подходящия момент и нахлу през вратата. Така душата ми се напълни с чувства, към които Усмивката беше алергична, а лекарството си беше отдавна заминало …
Бързичко дойде и моментът в, който си казах “Спрете земята, искам да сляза.” Но това нямаше как да стане, затова нямах друг избор освен да продължа напред – с болка в гърдите, с тъга в очите, с отчаяние в душата...И все пак предпочетох да съм силна и да помисля трезво. Ето какъв беше изводът ми. Да, той си мисли, че вината е негова и ще го оставя да мисли така. Въпреки че беше единственият човек, с който се разбирахме с поглед, аз не мислих, че главата му ще може да побере всичкото това, а и не исках да го натоварвам. Исках да е щастлив...познай защо? За да виждам отново очарователната му усмивка. Дали би повярвал в теорията ми, че вината е изцяло моя и той няма нищо общо с цялата ситуация? Просто аз бях едно нахално дете, което искаше играчката си, но не беше готово за нея. Исках истинска любов, среща със сродна душа, но моментът не беше подходящ. Бог просто ми даде властта, за която не бях подготвена. А принцът ми беше инструмента, който Бог използваше, за да ми докаже тезата си. О, той ме познава толкова добре...Знае какво бих харесала. Урокът беше за мен, затова и мен ме боля толкова. Слънчевият ми лъч продължи напред, забрави болката. А за мен остана единствено урокът – че човек трябва да е кротък. Но не ме разбирай погрешно. Не мисля, че Бог иска да се примиряваме със злото, с лошите неща по света, а с Него и решенията Му! Когато Бог не ни дава това, което желаем толкова силно, просто трябва да сме смирени и да чакаме подходящия момент. Аз не чаках, аз се опалквах. Затова получих това, което исках, но в неподходящ момент и сега ме боли. Няма да се предам, просто ще се примиря за момент, че обстоятелствата са такива и ще чакам….

Не се сърдя на Бог за това, което ми поднесе. Благодарна съм, че ми се случи, за да разбера живота по-добре и да се науча на търпение и смирение. Не, не съм сърдита! Знам, че е най-тъмно преди изгрева и от сега го чакам с нетърпение. Знам, че човек трябва да изпита жестоката болка, за да оцени по-късно щастието. Трябва да се разочарова от живота, за да благодари по-късно дори за малките дарове, които му се предоставят. Трябва да поплачам малко, за да ни е сладък смеха, когато ни е забавно. Трябва да дойде моментът, в който се връщаме към добрите стари Beatles, за да разберем, че Rihanna съква.
Днес е студен есенен ден. Студено е, пуснах си парно, но не ми стана по-топло. Хапнах филийка с мед, но не ми стана сладко. Вярвам, че ще дойде денят, в който ще възвърна прекрасното чувство.
Ето колко интересен е животът. С колко опит ни дарява само, какви трудни уроци ни преподава, но пък ни прави по-силни!Колкото и банално да звучи!След една такава история, човеко, към когото се обърнах в началото бих ти задала въпроса, дали пък аджеба животът е един фон дьо тен и една Преслава, която да ти грачи "Тази ли е новата ти" ?