автор: cataphractus

- Knock-knock.
- Who’s there?
- Bob Dylan.

Замисляли ли сте се някога колко врати отваряте дневно? Аз да. Веднъж реших да броя, но се отказах на кота 18 – още беше девет сутринта и даже не бях излязъл от къщи, а все пак не живея във Версай.
Излиза, че съм отворил десетки хиляди врати през живота си – дървени, блиндирани, от стъкло или талашит, с тройно заключване и без брава, скърцащи и безшумни; чукал съм на райските врата, отварял съм дверите на възприятието, портите на Ефимерия и крехките препятствия пред кенефа, а понякога се е случвало и да ги затварям... невинаги внимателно, признавам си. Извинения към всички таксиметрови шофьори, чийто живот съм скъсил по този начин.
Когато обаче помисля за врата, в съзнанието ми изниква една-единствена. Огромна (поне така ми изглеждаше на мен, дребосъка), двукрила и от ковано желязо, боядисана в зелено. Защо точно в този цвят е една от големите загадки на френологията, но се предполага, че отговорът е съвсем прозаичен: или останала боя от друго някакво боядисване, или зеленото е било най-евтиния цвят в магазина, или нещо пак толкова делнично. Да питаш относно цвета на тази врата е все едно да се интересуваш защо тревата е зелена – така е наредено и точка.
Както и да е, вратата винаги, във всички свои пребоядисани самсари е била зелена като онази от разказа на О.Хенри, и явно ще бъде такава, докато времето не я стрие на прах. Ако сте чели внимателно редовете в бяло, вече знаете и къде се намира.
Всъщност нея съм отварял най-рядко - за да се сметне истински разтворена, трябва да се разкачат двете крила, а това става веднъж-два пъти годишно. В ежедневието се ползва малката вратичка отляво, звукът на която безпогрешно мога да извикам в ушите си даже когато съм на хиляди километри оттам.
Не съм стопроцентово сигурен, но се предполага това да е първата врата, която съм отворил лично, както и първата, която съм заключил. Едно време вратите не се заключваха, говоря самата истина. Просто нямаше защо, обаче в детските ми години всички придобиха този навик учудващо бързо. Времената се меняха, а хората се меняха заедно с тях.
Никога не съм обичал промените – идва от зодията ми, но също от нея идва и съзнанието, че са неизбежни. На почтената възраст от шест и половина години оставих зелената порта зад гърба си, за да я сменя с триумфалната арка на Знанието, а като екстра получих нов дом, чиято врата беше боядисана във физиологично кафяво и чийто обитатели почти не познавах, макар да бяха другите ми баба и дядо.
Помня как трудно свиквах с новото си жилище. Всичко беше непривично, но най-силно усещах разликата, когато влизах вкъщи. Вратата не беше зелена, мамка му, отваряше се плавно, без онзи непогрешим звук, с една дума просто не беше моята врата. Чувствах се като крадец, и единствено зеленината в двора ми помагаше да се адаптирам.
За да превъзмогна това усещане, започнах да си представям, че дървената и онеправдана откъм цвят врата е зелена - натискайки дръжката й, извиквах в ума си нюанса на боята или краткия писък на пантите, и понеже Ефимерия бе развила вътрешното ми зрение, с времето свикнах да лъжа себе си. Някъде към Нова година първолачето, което бях тогава, можеше да превъплъти зелената металност на онази врата почти съвършено и най-сетне да се почувства вкъщи.
През зимната ваканция отидох на село за празниците и се озовах пред зелената врата, за пръв път от няколко месеца. Беше навалял сняг, имаше висулки от лед по декоративните елементи в горната й част и студеният въздух попи скърцането й, но в малко мигове от живота си съм бил така щастлив, както тогава. Не се налагаше да се преструвам. Отново бях у дома.

Азбучна истина е, че всичко тече и всичко (като изключим цвета на една врата) се променя. Истина е също, че когато мразиш нещо, то ти се случва особено често, и това важи в пълна степен за промените в моя живот. Местил съм се десетина пъти в общо три града, и всеки път трябва да свиквам с нови врати, с нови обиталища и съседи. Едно обаче остава неизменно: за да си бъда у дома, трябва да се насиля и да видя зеленото във всяка входна врата. Тогава и само тогава жилището може да се смята за дом... а по-интересното е, че зависимостта ми явно си има обратна страна: започнах да се чувствам далеч по-уютно в парка, отколкото в някой от тези тъпи апартаменти. Понякога дори ми е кофти да се прибера.
Освен на едно място, разбира се.
Можеш да имаш десет къщи, но винаги имаш само един дом, така стоят нещата.