автор: jeck

Отношенията ни със Силвия бяха на приливи и отливи - тя си беше жена и очакваше от мен да се обърна към нея точно като жена - със зряло отношение, а аз - романтика, идеалиста, наивника, незапознат с реалния живот наоколо, неопитен в реалностите, строях въздушни кули, имах нужда най-вече от приятелство, широта, светлина, разбиране, едно по-свободно, по-непринудено отношение между нас - обобщено бих го нарекъл - “приятелско”. Нейният стремеж към “циментиране” на връзката ни ме дразнеше. Имах нужда не толкова от това, колкото от едно незадължаващо, доброжелателно, човешко внимание от страна на някого, невзискателно, но топло... Изпадах в детски положения (носех си психическите комплекси и проблеми от неизживяно детство).
Веднъж си бях купил нова риза. Бях я носил няколко дни и как ми дойде на ума, че баща ми ме вижда няколко пъти с нея, пък не забелязва, не ми казва: “Хубава риза си си взел. “, или нещо подобно... Хлапашка работа. Баща ми само това му беше до главата. Бях 24-25 годишен, но се обаждаха пропуските от детството ми - не бях общувал и играл достатъчно, може би това се отразяваше в трудните ми контакти с хората наоколо.
Също със закъснение търсех на работа и в живота около мен пропуснатата топлота и доброжелателност от детските години, да усетя че хората държат на мен и ми имат доверие. Да се отпусна и да се успокоя върху това доверие. Но аз не бях в детски години. Нито работата, нито любовните отношения “мъж - жена” бяха място за компенсаторно търсене на пропуските от детството...
Така ми се искаше на работа да се насърчава една ведра, творческа, благородна атмосфера - на споделяне и развиване на идеи, на нови решения. Но нарастваше в мен усещането, че хората са тук преди всичко за парите... Иначе работата беше много благодарна - можеше постоянно да се мислят и предлагат нови решения по схемите. Аз често давах предложения. Бригадирът беше с много високо самочувствие и често беше против, но понякога прибързваше. При тия спорове започнах да придобивам вяра в себе си, в мисленето си и че ИСТИНАТА винаги излиза наяве и аз мога да достигна до нея със собствената си глава, че представлявам нещо. Дотогава не бях усетил така реално, че истината съществува, а сега - с осъзнаването на нейното присъствие в работата ни - усетих осезаемо и своето присъствие в живота, присъствието на моето АЗ в живота...Започнах да присъствам в живота и да се самоутвърждавам...
Особено след проверката на схемните решения на практика при монтажа на машините - когато излизаше наяве верния вариант - една мисъл все по-силно започна да свети в съзнанието ми и страшно много го успокояваше: “Няма нищо страшно. До истината винаги може да се достигне. Истината винаги може да излезе наяве. “ Дотогава в живота си никога не бях имал ориентир, твърда почва на която да можех да стъпя и се лутах и бях уплашен много често, но ето, че се появи твърда земя, на която можех да стъпя, да се успокоя, да си почина, даже да си поспя (толкова напрежение бях събрал през всичките тези години): ”Истината е постижима. Не се бой. Не се притеснявай. ”
Бригадирът беше млад - 7-8 години по-голям от мен и се заяждаше доста с мен. Въпреки че най-много мислех по схемите, оставах след работа и се блъсках много, той подхващаше формалната страна (наистина често закъснявах сутрин и след обедната почивка - не бях твърде дисциплиниран).
Все бях с най-ниския КТУ, докато тези, които го слушаха, макар просто да отчитаха присъствие, получаваха най-високия...
Но мен не ме болеше толкова заради парите - наистина не заради тях бях там - поне така си мислех... И в такива моменти се опирах на абстрактния си идеал за ИСТИНАТА, на моята вътрешна чистота и достойнство, до което началниците не можеха да се докоснат, което бе нещо лично мое, само мое... И не обръщах внимание на наказанията...
През лятото на ‘84-та Силвия беше приета да следва в Пловдив. В началото на август тя замина на бригада и като я изпращах на влака и казах: “Желая ти успех по твоя път. “ Исках да насърча нейната самостоятелност, която да и помогне да се освободи от стремежа към обвързване в нашите отношения. Имах нужда от пространство, от глътка въздух между нас и си мислех, че ако не успеем да се отнасяме с повече широта и приятелство един към друг , а ако останехме в рамките “мъж-жена” - не виждах смисъл да продължаваме така (а и приемането и да следва освобождаваше переспективи пред нея, на които аз се радвах и самият аз усещах като шансове за свобода и за нея, и за мен...).
Продължавах да търся удовлетворение и душевно уравновесяване в работата си. Когато работата вървеше добре и бях спокоен - идеализирах колегите си, бригадира и всичко наоколо...
Особено сутрин започвах с много бодър дух - беше средата на август - в халето бе прохладно, въздухът леко се прочистваше от летните жеги, ставаше леко ефирен под влиянието на обаждащата се отдалеч есен... В идеалистичен дух започвах деня и карах така почти до края, когато виждах, че колегите започват да си гледат часовниците, да се подпитват кой къде ще ходи след работа, да следят от прозореца кога тръгват “шефовете” за да си тръгнат веднага и те. Аз не знаех и не и не исках да знам какво е това “работно време”. Не исках да ни задържат парите и работното време там, а да бъдем хора събрани, обединени от един стремеж към творчество... A след 16. 30 оставах сам в халето. Имах нужда да споделя с някого благородство, доброжелателност, широта, просто приятелство...
Понякога започваше да ме човърка съвестта: “Защо избягах от нормалния, спокоен ход на живота си когато напуснах Русе? Сега ще се побъркам от лутане и притеснения заради това, че се отклоних от общоприетия ход - така, както го следват хората... Нямах ли там колеги, с които да споделя широта, благородство...? Нямах ли приятели...? (Истината е, че нямах - това го казвам сега - поради моята стеснителност, поради липсата на свободомислие, широта и духовност в атмосферата на провинциалния институт, където огромната маса студенти прагматично и нагаждачески драпаха към дипломата...). Нямах ли сили, какво ми пречеше да продължа още година и половина за да завърша спокойно пътя по който бях тръгнал, пък тогава да дойда да работя, без да се заяждат с мен дребни началници... ”. (Хубаво звучат идеалните нареждания... В представите другия вариант, който си пренебрегнал, е винаги идеален...).
Сега вече определено разбирам, че ако бях останал в Русе, аз, който винаги съм търсил разширяване на кръгозора, на погледа за живота, ново познание за света и за хората, щях през цялото време до завършването си да се лутам и да съжалявам, че не съм опитал още един - по-различен поглед към живота...
И сега, когато се случва да съм свидетел на някакъв катаклизъм, на нечия драма, съвестта ми винаги ме пита: “Не си ли гузен пред тази човешка драма? Имал ли си моменти, в които си можел да научиш повече за трудностите в живота на другите хора, сам да ги изпиташ, а си предпочел да останеш на завет, в общоприетия път, в коловоза...?” (Всъщност - нямало е шанс да остана в Русе... Нямало е да се задържа още две години там. Това го регистрирам сега, когато повече познавам себе си - алергията си към конформизма, към сигурните, утъпкани пътища. Но го казвам и от друга, философска гледна точка, която бих обобщил под мотото: “Няма вариант: “Ако бях останал... “ или просто: “Ако бях... ”.
Интересно за мен бе да прочета едно интервю с пианиста Милчо Левиев, емигрирал в Америка през 60-те години. Когато го попитаха: “Какво щеше да бъде ако бяхте останали в България?”, той отговори: “Знаете ли, като бях ученик, учителката по литература ни зададе темата: “Какво щеше да стане ако Хамлет беше останал жив?” и аз написах, че Хамлет просто не е останал жив. . Tака Шекспир бе решил неговата съдба и просто няма какво да човъркаме повече... В живота няма АКО... ”
Така го беше изказал Милчо Левиев...