автор: marcusjunius

- Всички кранове тук са наобратно! – казвам аз, като не поглеждам рецепционистката, а се взирам критично над нея, вперил поглед в трите часовника, дето показват часа в Sofia, New York и Bangladesh.

- Но какво имате предвид, господине? – пита ме тя и наблюдава невинно оранжевия лак върху безименния пръст на лявата си ръка.

- Ами нали знаете – казвам – синичко и червеничко, топличко и студеничко! Всичките ви кранове са объркани! Два пъти си пускам студен душ и един път си изгорих устата, докато си миех зъбите, заради тези ваши объркани кранове!

- Казва се цветово кодиране на информацията – отвръща ми тя, усмихва се накриво, но сякаш е сериозна.

- И какво мислите да предприемете в този случай? – не се предавам аз.

- Ще ги оправим, ще ги разменим някой ден.

- Кой? Ня-Кой ден? Нима не разбирате, че „Ня” не означава нищо без „Кой”? – настоявам аз и за да подчертая решимостта си, прибирам в джоба си три химикалки с хотелското лого, които се търкалят върху лакирания плот на рецепцията в очакване някой да се подпише с тях.

- Не искате ли да се включите в нашата кампания? – неочаквано казва момичето, сменя темата, сякаш аз съм някакъв обикновен, неук човек, когото можеш лесно да баламосаш.

- Каква кампания? – не съм човек, но все пак съм любопитен, нека да видим за какво става дума, пък после пак ще се върнем на кранчетата.

- Кампанията „Постоянен клиент”. Ако всички клиенти на хотела ни са постоянни, след второто посещение всички ще знаят, че кранчетата ни са разменени и няма да има нужда да ги коригираме.

- А! – разбирам аз и се почесвам през джоба, в който дрънкат химикалките, но после отново ставам раздразнителен. – А онези, които много пътуват? Те ще се объркват, защото няма да помнят в кой хотел кранчетата са били разменени – някъде в Бангладеш ще пускат гореща вода вместо студена, защото ще имат чувството, че там са били постоянни гости. А щом дойдат тук, отново ще бъркат, защото вече ще са се изгорили с вряла вода в Бангладеш.

- Това е невъзможно! – казва тя и лакът на безименния и пръст променя цвета си от оранжев към син.

- А защо да е невъзможно?

- В Бангладеш няма нужда от гореща вода, там е топло.

Мълча известно време, мисля какво да отговоря, а после се сещам, че си имаме тема, че аз не съм някакъв си човек, когото можеш да омаеш с приказки за екзотични страни, само защото там пишкат и си мият зъбите три часа преди теб.
- Не сменяйте темата на разговора така изкусно! – казвам и с известна доза възхищение посягам да наместя очилата си, но съм ги забрави в стаята и не ги намествам.

- Минала съм курс по психология на клиента – усмихва се тя. – Клиентът винаги е прав. Искате ли да ми видите дипломата?

Преди да успея да кажа нещо, момичето вече бърка в някакво шкафче, изважда жълта диплома в позлатена рамка и започва да ми я навира в очите. Виждам я.

- Не искам да виждам дипломата ви! – леко повишавам глас. – Държа веднага да оправим сметката! Напускам, ще си търся друг хотел, където водата тече от правилните места!

- Както желаете... – не изглежда разстроена, само малко разочарована.

- Е, хайде, не увесвайте нос – опитвам се да замажа положението. – Знаете, всичко днес е пари, дори и тук.

- Така е – казва тя и ми подава 111 долара и 45 цента. – Ето ви парите.

Преброявам внимателно центовете, те са толкова красиви, с тези гравирани върху тях цветя, доларите не поглеждам, хартийки, не ме интересуват. Сумата е точна, толкова ми дължат за едната нощ, която прекарах в хотела.

- Не се сърдете – казвам отново – все пак ми плащате да спя в този хотел, длъжен съм да си отстоявам правата.

- Да, да... – измърморва тя, сяда в креслото и изважда от някакво чекмедже книга с детски приказки.

Тръгвам си и и махвам за довиждане. Тя не ме вижда, вече чете за Кашчей Чаровни. Няма да я видя повече – ще си взема багажа и ще изляза направо през прозореца на стаята си, която е на последния етаж, само на един метър от земята. Докато чакам асансьора, гледам такситата, които подканящо поклащат хриле пред витрините на рецепцията, сред самите облаци. Не, не, ще походя пеша. Натискам копчето за последния етаж, от пода и тавана на асансьора бавно се събират позлатени врати. Леко разтърсване и аз усещам познатото олекване в стомаха, което означава, че пътувам към земята.

Не зная защо, но винаги ми дават стая на последния етаж. Рецепцията бързо остава някъде над мен, в облаците и аз си мисля, че от синия кран да тече студена вода не е чак толкова голям проблем. Може би някъде има вселена, където от всички сини кранчета тече студена вода и от всички червени – топла. В смисъл, всичко да е обратно на нас. После ми минава мисълта, че това би означавало клиентът да плаща на хотела, а не обратното и решавам, че фантазията ми прекалено се е развинтила. Асансьорът спира на земята и златните врати се разделят като огромна уста, за да ме пропуснат върху мекия килим на последния етаж. Прибирам леко криле, за да се измъкна в коридора. От прозореца точно срещу асансьора се вижда пролетна трева и едно разцъфтяло ябълково дърво. Обичам височината, обичам нейната твърдост и цвят. Да, определено ще походя пеша.