автор: cataphractus

Днес по бялата пъртина черна катафалка мина –
Дядо Мраз почина, Дядо Мраз почина

Роден съм в малък град, но докато дойде време да тръгна на училище, раснах в селце на около тридесет километра от града. Това е причината и досега да гледам на себе си като на див селски бек – което е странно, тъй като там винаги са ме смятали за “градско тенеке”. Подозирам, че на някои хора просто не можеш да угодиш.

Днес, когато тези блажени години са минало, съзнавам, че съм имал много – имах детство с белези, риболов с голи ръце и дървени шейни, с каквото днешните хлапета рядко могат да се похвалят. А когато не си имал истинско детство, крайно съмнително е какъв човек ще стане от теб, сори за наглостта.
Щом дойде времето за първи клас (бях на шест, така че в случая “първите седем” са с една по-малко), майка ми избра училище със засилено преподаване на руски език, но – типично за нея – промени решението си и прекарах в Руското само един ден, в някаква занималня. На 15 септември бях експедиран в обикновено училище на пет крачки от мястото, където живеехме тогава. Там останах единайсет години.
Онази зима се беше взела насериозно, доколкото помня, и явно не знаеше нищо за глобалното затопляне, защото начена още от средата на октомври. Живеех близо не само до училището си, а и до градската болница, в градинката пред която обикновено се събирахме да играем. Беше странно да играеш там, тъй като освен нас имаше и десетки болни, пушещи по халат или просто излезли да се разтъпчат, но те не ни пречеха. Въобще не се замисляхме, че може ние да им пречим.
Както и да е, първият сняг попречи на всички. Натрупа се доста дебел, за сметка на това обаче в следващите дни грееше слънце и това направи повърхностния му слой перфектен за снежни топки. Приличаше на онова, което остава по ръба на фунийка сладолед, и беше почти толкова лепкав – красота какая-то ...
Децата са войнствена раса и ние, отрочетата на късния социализъм, не правехме изключение. Вместо да ваем снежни човеци, предпочитахме да заформяме страховити междублокови битки във вече споменатата градинка, където паметниците и дърветата бяха идеално прикритие, а минувачите – просто цивилни жертви. Болните обаче съставляваха различна категория, те си бяха постоянно присъствие и като така можеха да минат (в зависимост от ситуацията) за част от пейзажа, жив щит или трета страна в конфликта. Именно по този начин се запознах с В.Д.

В онзи ден отново грееше слънце, аз бях захвърлил шала си, за да се направя по-студоустойчив, и дъхът ми пръскаше ефирна пара, докато дебнех зад бюста на някакъв комунистически мъченик темето на врага да ми падне на мушка. Тогава не носех очила и имах удивително точен мерник, ето защо почти отвях шапката на Къдравия с една тежка топка. Нарочно слагахме парченца ледени висулки в “гранатите”, с цел по-болезнен удар, и беше истинско удоволствие да гледаш как ледът бляска във въздуха, докато лети към мишената.
Възхищавах се на бързата реакция на съученика си, когато инкасирах попадение в гръб и това ме изуми. Самият аз никога не съм действал особено бързо – в критични ситуации по-скоро играя на замръзванка, а снегът, който се вмъкваше във врата ми, едно към едно приличаше на критична ситуация.
Работата беше там, че виждах всички бойци като на длан: нашите бяха заели територията откъм болницата, противникът – от страната на училището, и топката идваше, така да се каже, от ясно небе. Обърнах се с изражението на Леонид, когато разбрал за подлостта Ефиалтова, и видях третата страна в конфликта.
Даже не правеше опит да се прикрие: тъкмо напротив, разтриваше длани и гледаше към мен леко разсеяно, докато аз го гледах твърде убийствено. Точно ръцете ми направиха впечатление, защото бях малък и се падаха на линията на погледа ми. Бяха с жълтеникава кожа и много дълги пръсти, ръце на заклет пушач, казвам сега, когато годините са ме научили на едно-що. Набързо сгласих топка и го замерих с яд, което повлия на резултата – той едва-едва мръдна и ми се усмихна:
- Цели по-долу, в гърдите.
“Глей го ти, съвети ми дава!”, помислих си, но само изгримасничих и побързах да се махна оттам. Не можех да разбера какво им има на възрастните (все още не мога), а този изглеждаше бая стар. Сигурно е бил на четиридесет и пет – петдесет, което по тогавашните ми критерии значеше, че се е образувал малко след Големия взрив. И цялата тая древност не му пречеше да замеря невинни младенци, ама че работа!
Тогава не отчетох куп неща, като например че топката бе хвърлена съвсем беззлобно и в нея нямаше лед, че човекът се усмихна малко несвойствено, сякаш се учеше, че изглеждаше може би най-самотният от всички потънали в личната си вселена рицари от Ордена на Катетъра ... Едно мога да кажа със сигурност: запомних го много добре. Дължеше ми топка във врата, а аз съм доста злопаметен.
В следващите дни търпеливо чаках да го видя, за да си върна, но без грам успех. Даже инструктирах цялата банда келеши да го направим на снежен човек, щом се мерне, и разпространих описанието му: висок, сивокос, с тъмнозелена пижама, различна от раираните недоразумения на другите пациенти, и черен халат. Понеже се бях съсредоточил първо в ръцете, помнех и монограма “В.Д” върху ръкава му, но това беше без значение – просто детайл, който запазих за себе си.
Добре, ама В.Д. като че притежаваше съвършена интуиция, и ако излизаше в градинката, то беше винаги по времето, когато бях в час. Мина почти седмица, падна нов сняг, после отново горният му слой се превърна в страшно оръжие, но от нахалника в зелената пижама нямаше и следа.
И една сутрин схванах защо.
Майка ми има мистичния навик да се спира пред всяка стена, дърво или сграда, на която са закрепени некролози – дори когато бърза нанякъде. Не знам какво очаква да види, но в крайна сметка всеки с номера си.
Нея сутрин, трябва да е било вече в края на октомври, беше адски студено и хич не ми се искаше да я чакам, докато изучава поредната “Скръбна вест”, обаче като добро и възпитано дете просто нямаше къде да се дяна. От скука зачетох долния ред (можех да чета още преди да тръгна на училище) и по едно време принципът на замръзванката влезе в действие с пълна сила: от новичък лист хартия, обграден с нефотогенични бабки, ме гледаше В.Д. На снимката беше по-млад, носеше костюм и пак се учеше да се усмихва. Не знаех какво значи “доцент”, но без съмнение беше той. И инициалите съвпадаха.
До този ден не се бях замислял за смъртта. На практика не се бях сблъсквал с нея. Дядо ми – бащата на мама, починал, когато съм бил съвсем дребен, така че дори на шест бях наясно, че някои хора в един момент изчезват. В.Д. обаче беше първият, който направи този фокус пред очите ми. Тогава разбрах, че даже в мразовит ден може да ти стане още по-студено при вида на една снимка, стига там да е някой, когото познаваш.
А той все още ми дължеше топка във врата, да му се не види.
По-късно същия ден се сетих за него. Не успях да измисля нищо по-добро от това да направя граната от снега в двора на училището и да я тресна в стената, представяйки си, че В.Д. е там. Още преди следата от удара да избледнее, го бях забравил.
Имал съм много поводи да се сещам за доцента оттогава насам – повече, отколкото е полезно за здравето, и далеч повече, отколкото трябва, при положение че бяхме толкова бегли познати. А когато моето време дойде, бих искал Оттатък да вали сняг. Нали все пак съм злопаметен ...