автор: krasavitsa

Съвременници сме на един исторически процес.
Създава се една голяма европейска държава, а от няколко години и ние сме колебливи участници в този процес, като се опитваме да преодолеем националния си нихилизъм, съмненията и подозренията си, породени и от объркването си от големите промени, настъпили в собствената ни държава през последните години.
Въпреки единството на всички политически сили по въпроса, медиите непрекъснато ни пращат в крайности – от “ние сме си европейци” до “бай Ганьо никога няма да стане европеец”. Налага се да изтърпяваме заклетите скептици, чийто най-силен довод и голямо удоволствие е сякаш позицията – големите пак си играят игричките, няма да ни излъжете. Налага се да ги убеждаваме да се включат или, ако не искат да помагат, поне да не пречат, да спрат да мрънкат и да правят черни прогнози, седейки отстрани. Да забравят дребните си националистически пристрастия и да прегърнат идеята за създаването на една нова нация – европейската. Но не, не е правилно да я наричам нова, защото винаги, когато разровим миналото, търсейки историческите си корени, намираме толкова общи неща помежду си, че по-скоро би трябвало да се учудваме защо все още сме разделени.
Смята се, че началото на процеса на европейската интеграция е положено преди повече от половин век, през 1950 година, когато Жан Моне – икономически съветник на Робер Шуман – тогава френски министър на външните работи, му дава идеята да предложи на германския канцлер Конрад Аденауер да създадат наднационална европейска институция, която да обединява производството на въглища и стомана.
“Европа няма да бъде изградена изведнъж или според един единствен план. Тя ще бъде изградена чрез конкретни постижения, които създават на първо място солидарност.” – това са думи от декларацията му, прочетена на 9 май 1950 г., с която се обръща към европейските страни, призовавайки ги да обединят производството си на въглища и стомана като “първа стъпка към европейска федерация”. По тази причина от 1985 г. датата 9 май се празнува като Ден на Европа. Съвпадението с края на Втората световна война е случайно, още повече, че капитулацията на Третия райх е подписана малко преди полунощ на 8, а не на 9 май 1945 г., но поради часовата разлика в Москва било вече 9 май.

Потърсих корените на идеята за обединението на Европа още по-назад в историята. И установих, че с тази идея са свързани имената на големи фигури на европейската култура като Данте Алигиери, Ян Амос Коменски, френския абат Шарл дьо Сен-Пиер - който предлагал да се създаде международна институция, която да отговаря за “вечен мир в Европа”. За обединение са говорили после Кант, Русо и Сен Симон, докато накрая през 1847 г. Виктор Юго пръв произнася словосъчетанието Съединени европейски щати - СЕЩ.
Гьоте също е мечтаел за обединяване на европейските държави. По негово време немскоезичните земи са представлявали множество малки кралства, но той си представял не обединена Германия, а обединена Европа.
В онези времена хората не са имали на разположение постиженията на науката и техниката, с които разполагаме сега – автомобили, влакове и самолети, фотография, радио, телевизия, мобилни телефони, да не говорим за интернет, който промени света толкова много само за някакви си петнайсетина години. Новите технологии превърнаха света в един голям град, сближиха хората и обменът на информация, идеи и култура днес е безпроблемен. Ако векове наред големите европейски умове са съзнавали духовното родство на европейските народи и още тогава са смятали за възможно политическото им обединяване в една държава, колко по-облекчени сме днес, след век и половина на изключителен технологичен напредък, да осъществим тази идея.
Трябва да призная обаче, че друг един писател, доста по-близък по време до нас от споменатите досега, ме накара да затвърдя категорично отношението си към идеята. Един от плеядата изключителни хуманисти, гениални писатели и мислители, които немскоезичната литература е подарила на света през първата половина на двадесети век, европеецът по убеждение, дух и сърце – големият Стефан Цвайг.

През 1932 г., в навечерието на Втората световна война, Цвайг пише:
“...никога не секва ритъмът на това движение, което тласка народите един към друг. В него има паузи, интервали, но те служат само за да се разрази то с още по-голяма сила, сякаш в друга тоналност. Над географска Европа винаги, откакто нейните народи са се пробудили за култура, е съществувала една духовна Европа, всеки път някакъв вид изкуство или наука издига многоцветното знаме на единството; но все отново и отново насилието – винаги насилието воюва с духа – погубва братското чувство. ...Не, не ще видим още утре Европа обединена, може би ще трябва да чакаме години и десетилетия, възможно е нашето поколение да не я дочака.”

Десет години по-късно, на 22 февруари 1942 г., в разгара на войната, прогонените от нацисткия режим Стефан Цвайг и втората му съпруга се самоубиват заедно в Петрополис, Бразилия.
Част от предсмъртното му писмо:
“Аз вече никъде не съм свой, навсякъде съм чужденец, а в най-добрия случай – гост, и откакто Европа за втори път самоубийствено се разкъсва в братоубийствена война, окончателно я загубих - родината, която сърцето ми избра. Против волята си станах свидетел на най-ужасното падение на разума и на най-дивия триумф на бруталността в хрониката на времената; никога – отбелязвам го не с гордост, а със срам - друго поколение не е стигало от такива духовни висини до такова морално падение. ...Смятам, че е най-добре да напусна своевременно и достойно живота, в който върховно благо за мен бяха личната свобода и доставящият ми огромна радост умствен труд. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях...”

“Утринна зора” казва Цвайг, “утринна зора”...

(следва)