Есенен лист ... Самотен лист - отделен от връзката си с дървото . Ти си лист отбрулен , носен от ветровете , подмятан от тях незнайно накъде в някаква световна посока ...
Капризите на времето ще те подхвърлят , ще си играят с теб като с нещо откъснато от същността си , от корените си , които са те свързвали с майчиното , с вечното начало , със майката Земя .
Дървета махат с вейки , както се маха с ръце , отмахват от себе си ненужните листа - капки . Посипват се листата сиротни , покапват като златен дъжд върху пръстта .
Тези еднодневки - листенца , тези дребнави душички са безразлични към земята . Земята е със самочувствие , тя е вечна ... А листенцата живеят само едно единствено лято . Още наразвили се напролет , неусетно израстват , лятото се търкулва и щом дойде есента те политат като ненужна перушина из въздуха .
Сега той е пълен с тях , няма повече от тях из него ! Листата летят , подобно на искри от запалени огньове из прозрачния въздух .
Искрите от листа - пурпурни , златни , оранжеви , винени , бакърени , ръждави политат нагоре към небесното светило и се стремят да се слеят с него ... Но осъзнавайки своята нищожност се строполяват в нозете на своите родители - дърветата ...
Чак сега , те разбират , че вече не им са нужни , че трябва да почиват , за да дадат слънчевата си енергия на корените .
За да може напролет от вейките отново да затрептят лъскави млади листенца ...
В природата смъртта винаги е едно ново начало ...