автор: Blaze

Накрая мога само да си спомням.
Споменът за чувството, за нея.
Любовта догаря - фениксово тлее.
Сълзите ни не са така огромни,

както виждаме ги в своите очи.
Та те покриват целите ни ириси.
Напомнят на дъжда, на теб, на мириса,
но паднат ли - са мънички сълзи.

Оставят точки в белите ни блузи.
А понякога рисуват многоточия..
По-леко ли ни става от поточето,
спуснато по хладните ни бузи?

А когато се наплачем, идва краят ли?
Спомените ни в сълзи се пазят.
И само глупавите хора мразят,
а силните пак някога играят ли?

На играта - толкова нечестна,
да обичаш, но да бъдеш сам.
Не съм от силните и затова не знам.
Но вярвам, че не им е лесно.

И затова..
Накрая мога само да си спомням.
Ти питаш ме дали ми се играе?
Но на какво, дори сама не знаеш.
дори самата ти..

***

мечтите ми не са така огромни,
както виждаш ги през своите очи.

Blaze