автор: secret_rose

Октомврийския залък горчи.
На софрата му с въглен наричат.
Почернелия залез мълчи
до очите ми - слепи къртичета.
(А животът - предъвкан петак
на опашката с боси несретници
по ашици гадаеше как
да откупи строшените делници.)
Купа вино, изсъхнал сухар
от ръка на ръка, до съдбата
впила зъби в месала прастар,
прикаден от душата на вятъра,
с Богородична пита. С дете.
По безкръвната жертва на времето
де отколе гласа ми преде
два издъха и стон Анатема.
Първескиня съм. Нося плода
под съдраната ленена риза.
На корията, подир глада,
по татула и мене харизаха
да надена обреден качул
и сърцето ми да ограбят.
Кой видял е, и кой не е чул -
по-големи били и от хляба.
И по- тежки от кръвно вино.
Под езика им нафора тегне.
А по мене... троица, в едно
жали къшей место, да полегне.