автор: kalin8

Разказ на Демиен.

Днес ще се прибера у дома! Ще дойдат да ме вземат нашите, заедно с бащата и майката на Мария. Въобще не искам такива изпълнения, но…Няма начин да ги спра! Мама е
полудяла от радост, татко- също! Да не говорим за леля Ди (така съм я наричала като дете)-майката на Мария. Така…Днес съм на разположение на родителското тяло. Подготвена съм за обичайните наставления, забележки и дори пощипване на бузки-като при малките хлапета.Това е!
А! Да ви се похваля! Разпитвах доктора тази сутрин. Той каза…Каза, че ще мога да ходя. Това със сигурност!
Попитах за балета. Видя, че го гледам право в очите и скри погледа си. Макар да каза, че …”би могло”…и едно измънкано…”евентуално след…”, разбрах, че всичко това остава под един голяяям въпрос.Мария казва нещо друго, а тя е разговаряла с почти целия състав на клиниката, според както си я познавам, а това е все пак нещо. На човек като мен и съвсем малко надеждица му стига…
Ето! Чуват се гласове и стъпки е коридора. Маминият глас е!
Бързам да се завъртя и да седна в леглото.Толкова мога засега!
Вихрушка от радост са мама и леля Ди! Замая ми се главата от всичката шарения от думи, цветове, аромати…Но какво?
Над букетите улових един поглед- този на Мария.Поглед, казващ,че има нещо…Нещо не е наред!
Боже, да не се е случило нещо лошо на Никола?
Тя дори избягва погледа ми! Значи е нещо съвсем сериозно…
Ще ми се това, което крие Мария,а тя крие лоша новина-сигурна съм,да е свързана с мен…
Бог ми е свидетел, готова съм да забравя за сцената завинаги и дори да остана в инвалидния стол, само той да е добре.
Чувствам, че около Никола става нещо и това ме кара да се страхувам.Не знам защо, но така усещам нещата. Това идва
Отнякъде…Не мога да обясня от къде!
Просто така усещам дълбоко в себе си…

Б.Калинов
20.10. 2010г.
Пловдив