автор: Danielita

Юлето беше буйно и палаво дете. Аз-точно обратното. Тя обичаше шумните игри, в които се тича и скача. Аз - тихите и кротките.
Майките ни се бяха сприятелили на съседски начала. Те естествено поощряваха моите игри, че да си седят спокойно на пейките в парка. Имаше още една причина –Юлия се беше родила с локсация на тазобедрената става и трябваше да се пази от резки движения и падане. Трудно е да се обясни на пет годишно дете какво е локсация и до какви усложнения може да доведе. Но аз усещах инстинктивно, че трябва да пазя Юлия от падане, а тя инстинктивно се опитваше да ме брани от нахалните деца в квартала.
Една от моите любими игри беше играта на мравки. Обявявахме, че е есен и започвахме да се готвим за зимата. Изкопавахме няколко дупки и почвахме да ги пълним с клечици, камъчета и други неща, както мравките събират храна за зимата. Юлия едвам дочакваше да напълним дупките и хукваше на някаде с крясъци „ Не съм вече мравка-а-а!”
Боледувахме често и майките ни насилваха с отвратителното рибе масло. Юлия храбро се защищаваше и като разлееше нейната лъжица, идваше на помощ да разлеем и моята. Така стигнахме до училище. Заедно ни записаха при един много възрастен учител с дълга брада, който повече приличаше на магьосник. За пръв път Юлия се постресна, но много бързо се окопити и започна да се катери по чиновете.
Един ден майка й, леля Филка, дойде у нас сама и през сълзи разказа как Юлия паднала по стълбите и докторите се чудели дали сега да я оперират или като поотрасне. Решиха да отложат заради училището. Точно тогава, на нас ни дадоха квартира в друг квартал и не можахме да ходим заедно на училише. Виждахме се все по-рядко. Юлия, следствие на болното си краче се променяше и като характер. Вече не щурееше, почна да се затваря в себе си а и училището не и вървеше много. Майките си нямаха друга работа и само хвалеха мене, колко съм пораснала и каква отличничка съм била. Юлия нищо не казваше, само ме поглеждаше под око, без да се усмихне и без да каже нещо.
След няколко години се преместихме в друг град и почти се забравихме. Майките от време на време си пишеха писма. Така разбрахме, че на 15 годишна възраст Юлето е претърпяла операцията на крака, но следствие отлагането, продължавала да накуцва. Отидохме до София да я видим. Юлия изглеждаше добре, но беше остала нисичка. Прегърнах моята малка мравчица и и напомних за играта.Тя се разплака и ми показа огромния белег на крака си. Аз в отговор и показах белега от моята операция и казах: „ Превърнали сме се от мравки-работнички в мравки-войници! Те са на по-високо място в мравешката колония.”
Юлия не ми повярва много, само завъртя глава и смотолеви едно”А-ха”.
Минаха много години. Поддържахме връзка, но не близко приятелство. Отново живеехме в един квартал. Аз имах семейство, деца, Юлия-не. Канех я на гости винаги когато я срещна, обаждах и се, Юлия –не. После и аз престанах да се натрапвам. За разлика от нас, майките ни си останаха близки до края на живота си.
И до днес се чудя какво сгреших, че загубих моята мравчица, моята приятелка. В мравуняка лабиринтите са много, мравките се разминават, губят и срещат отново. Може би някой ден и ние пак ще се намерим. Две изгубени мравки.