автор: chergligan

Видях красиво изрисувано родословно дърво в дома на мой италиански познат. Мощен ствол, огромна корона и яки, жилести корени, надписани с имената на предците му. Под най-дълбокете корени написано "около 1380 - 1400 година сл. Христа".
Част първа
***

Знае и почита моят италиански приятел началото на родословието си. Помислих си –нима Костадиновците и Христовците от моя род са се появили изведнъж,преди стотина-двеста години,откогато знаем имената им?
И видях в сумрака на далечните 1380-1400 години мой прадядо да води след себе си отчаяни мъже,но въоръжени с ярост,с копия и мечове,из горите край Марица,дано поне малко отмъстят за поруганата и съсипана от нашественици Българска държава и поне малко нещо да спастрят от богатствата `и за синове и внуци,та да не изсъхне техния корен.
Тези далечни години ли да сложа и аз в корените на моя род или още по-далечната 681 година,когато друг мой прадядо е развявал на копието си конска опашка в конницата на хан Аспарух?И с кои имена да надпиша корените си, освен с името на ювиги хана?
Като калейдоскоп се върти пред очите ми мозайката на вековете.От тъмните ъгли на калейдоскопа се появяват разноцветни късчета,нарастват,образуват човешки лица и картини и миг след това,преди още да съм ги разгледал и разгадал,се пръсват на разни страни и пак потъват в тъмнина.Това се повтаря отново и отново. Мяркат се фигури,образи на хора,сякаш познати някога.Ето виждам конник със смугло лице и бръсната глава,от която се спуска дълъг кичур коса. „Кой си ти, непознати,с така странно близки черти?“ Поглежда ме строго и отминава мълчалив нататък...
Въртят се фигурите в калейдоскопа.Преминават образи,познатиинепознати.
Изведнъж картината пред очите ми се прояснява, калейдоскопът спира да се върти.Виждам конници, стотина или двеста.Пред тях язди мъж,в чертите на когото разпознавам своите черти, чертите на мъжете от моя род.Той носи отличителни знаци на войвода от края на Второто българско царство.Вековете ми прошепват:
“Хрисан,...Хрисан,син Маториев...“

***

Хрисан Маторий,някогашен кастрофилакс/началник на крепостна стража/ на малката българска крепост Задгорци,сега е всичко за своите конници – и цар,и военачалник,и баща.

А той,Хрисан,не знае накъде да поведе тези хора – на север,на юг, на запад или на изток.

„Къде е нашата земя,господи?Къде са нашите домове?“Преди час минаха покрай Задгорци,

или по-точно покрай руините,останали от родното гнездо,обрасли в бурени и бодили.Глухо

и мъртво място,без живот – даже змия не се раздвижи из попуканите,разрушени крепостни

стени.

Крепостта Задгорци,разоплжена на 30 км южно от Берое,загина под напора на турците,во-

дени от Лала Шахин към Средец през !382 година.Тогава Хрисан беше привикан от цар Иван Шишман за участие в предстоящата му война с влашкия владетел Дан.И докато воюваше там край Дунава,получиха вестта за разсипването на Задгорци.Искаше Хрисан да се върне по сво

ите земи,но царевата воля беше друга.Каква е тази царска воля,господи,гдето ни я представят все като по-висша,по-далновидна и по-полезна за царството ни,отколкото нашата воля,волята на дребните люде в това царство.Навремето царската воля на предишния цар Иван Алексан-

дър,лека му пръст,прати Хрисан срещу ромеите от крепостта Тароникия.Тогава в 1364 година задгорците на Хрисан,заедно с наемни турски отряди,превзеха ромейската крепост.И пак тогава научиха,че други турски войски в същото време са съсипали няколко български твърдини по поречието на Марица.Запомни тогава Хрисан думите на затворения в тъмницата

беловлас кефалия на Тароникия Ангел Сурсувий:



„Сине Маториев,запомни ми думите!Полудял е светът,полудели са царете ни.Един друг се държат за гушите и не виждат как ще ги задуши всички тях огнения змей от Апокалипсиса

Измаилтяните са този змей,те са нашето наказание за греховете ни.Йоан Кантакузин,проклет да бъде в геената огнена,пръв доведе айдънските турци за съюзници в алчната си борба за трона в Константинопол.Сега вашия цар е с османските турци срещу нас.Василевсът Йоан Палеолог пък се чуди как да подели властта със синовете си.Утре един бог знае кой срещу ко

го ще бъде.А измаилтяните се настаниха здраво на нашия полуостров.Димотика е вече втора

тяхна престолнина.Безброй са тракийските твърдини в тяхните ръце.Господ ни е изоставил,

Хрисан Маторий,защото забравихме,че сме братя во Христе.Забравихме християнската вяра

заради господството си едни над други.“

Много пъти си спомняше Хрисан тези думи на ромееца.Спмни си ги и когато братята Вълкашин и Углеш звяха цялото християнско воинство на бой срещу неверниците.Тогава в

1371 година не чуха този зов нито новокоронясаният цар Иван Шишман,нито новият сръбски княз Лазар.И в битката при Черномен погинаха хиляди християнски души,погинаха и двама-

та юначни македонски властелини.

След края на Шишманвата война с власите,Хрисан Маториев,кастрфилакс без крепост,

човек без домашно огнище,беше включен в пратеничеството при княз Лазар Сръбски.Княз

Лазар и босненският владетел Твърдко събираха голяма военна сила срещу нахлулия в Сърбия султан Мурад.Побоя се цар Шишман да прати войски в помощ на съседите си,ако и да му се искаше да отхвърли позорното си васалство от турците.Върна се пратеничеството Шишманово,а християнската победа при Плочник/в 1387 год./ над агаряните не сплоти бал-

канските владетели.И завист,и ежби помежду им с нова сила се възродиха.

В 1388 лято трийсетхилядна турска войска,предвождана от Али паша,навлезе в северо-

източна България и завладя земи както Шишманови,така и на добруджанския деспот Иванко.

Но съюзиха ли се пред общата опасност царят и добруджанския владетел? Не.Всеки от тях чакаше турския порой да залее и отнесе другия,а не него.А Иван Срацимир,видински владе-

тел и царев брат,доволно потриваше ръце,засега далеч от пъкъла:“Първо ти,братко,пък после аз.“

В 1389 година султан Мурад тръгна да отмъсти на сърби и босненци за поражението си при Плочник.Затаиха дъх всички балкански владетели и чакаха да видят какво ще стане.Не

изтрая сърцето на Хрисан,някогашните думи на Ангел Сурсувий пареха в душата му.Искаше

му се да литне в сръбско-босненския стан,искаше му се войските и на трите Българии – Търновско царство,Видинско царство и Добруджанско деспотство – да се вдигнат и застанат в една редица със сърби и босненци.Тук-там продума за желанието си Хрисан.Но не би. Ни-

кой не се притече в помощ на сърби и босненци.По-висши цели ли преследваха пак царете или изпълнявяха волята на провидението?

И настъпи страшния разгром на Косово поле.В началото на битката султан Мурад загина от ръката на Милош Обилич,но после султановия син Баязид Илдъръм/Светкавицата/ нанесе

такова поражение на сърби и босненци,че вече стана ясно – никой не може да спре агарянската сила,иде краят на християнските царства на Балканите.Княз Лазар беше пленен и

посечен над трупа на Мурад.

После всичко се сгромоляса и потъна в бездната.Цар Иван Шишман търсеше съюз с унгарския крал Сигизмунд.Затвори се в крепостта Никопол и чакаше пратеници на унгареца.

Късно е,царю! Трудно ще намериш съюзници отдалече,щом тук наблизо не намери.

В Никопол беше и Хрисан със своите войници.Докато разберат за падането на Царевград

Търнов и турците вече обкръжиха Никопол.След кратка обсада крепостта падна.Загина цар Иван Шишман.Не загина с царя си Хрисан Маториев.Веднъж и ной реши своята воля да изпълни.След яростен бой с турците Хрисан успя да изведе от крепостта около сто и петдесет свои войници.

И ето сега конницата на Хрисан,син Маториев,върви през опожарена земя.Назад е съсипания Търновград,наоколо е пустош.



„Посочи ни пътя,господи! Накъде сочи десницата ти?“ Тъмно и мрачно е наоколо и




божията десница не се простира над тях.

В десниците на мъжете все още е останала сила,породена от ярост и омраза.И тази ярост

намира отдушник.При един от завоите на Марица настигат турска дружина.Като бесове се нахвърлят българите върху тях.Битката е яростна и кратка.турците са съсечени до крак. Хри-

сан Маториев намира своя бъдещ път.Дружината му навлиза в гъстите гори край Марица.Със

себе си карат взетия турски обоз с награбеното.Граби награбеното,Хрисане!Така ще живееш от днес нататък.Като див звяр.

Хрисан Маториев ще създаде поселище в горските дебри и още много години ще води своите воини в отмъстителни набези срещу новите господари на мнгострадалната българска земя.Създаденото поселище ще носи името Момково,че е започнало от тези момци -юнаци.

Дълго време то ще запазва тайното си съществуване от поробителя в глушината на Сакарския лес.По-късно,когато турците трайно и окончателно завладяват целия Балкански полуостров,когато пада и Константинопол,завоевателят поставя тежката си ръка на всякя педя земя.Поробените народи сякаш престават да съществуват.Потъват в тъмнина и мълчание.Мъртва,поробена земя.Без човешки лица,без имена,без история.Безправна рая,роби

Но все още те са живи в тъмнината.Раждат се,живеят и умират в нея...И пак се раждат...и под-

държат съществуватето на рода си.

Тежка е била участта на тези мои предци в тъмнината.В тежки времена са укрепвали рода ми.Не им е било до летописи ,а до оцеляване,затова и не са оставили имената си.Но аз ги виждам,аз ги познавам,макар и безименни.Безименни,но живи.Покорени,но не и унищожени.Силни и жилави,не по-малко от народите в западните части на континента.Аз раз

бирам трудната им съдба.Когато например италианската селска фамилия Кристанини се е за-

крепвала в средновековния град Верона,моите прадеди са опазвали дървото на живота си в една брулена от пожарища и смърт,кръстопътна земя.Напуснали покорените български крепости,те са търсели приют в глухите кътчета на земята си,по-далеч от поробителя,създа-

вали са нови заселища,привиквали са да живеят в новите условия и да оцеляват.Когато деди-

те на западноевропейците давали данъци т жито,месо и кожи на своя феодал,от същата вяра

и език,моят прадядо със стиснати зъби е давал дължимото на иноверец,хранил е чужда и вра-

ждебна нему власт.И е намирал начин да храни себе си и своя многобройна челяд.Измислял

е хиляди хитрости да оцелява,създал теорията си за“преклонената главица,която сабя я не се-

че“.И въпреки това,понякога в смутни времена,моят прадед от роб се е превръщал в исполин-

непризнаващ власт над себе си.Спомнял си отново за своята сила.

Ето така е в края на 18 столетие – смутно време в живота на Османската империя.“Кър-

джалийското“,както го нарича народът.

На един от моите корени,след няколко века тъмнина дълбоко,отново се появява име.

***
Михал/Марчо/,син на Костадин от някакво малко селце около град Мустафа паша/днес Свиленград/,е по прашните пътища на Румелия с кърджалийска дружина.Робът е разкършил плещи и потърсил простор.Но къде има простор в тази робска земя?Само там- в мътното,по широките друмища,с верни другари.Носи Михал пушка-евзалия,носи нож-каракулак и ятаган взети от поробителя.Другарите му са люде,прежалили главите си и всичко мило-само да усетят простора и тази сладка волност.Всред тях има всякакви имена-и български,и турски,и сръбски,и влашки-но кой ти гледа това различие,когато всички са волни соколи.Какви ги е вършил в смутното време дядо ми Михал,по-сетне се разбира в песните,стъкмени за него от

народни певци.Ето една от тия песни,която още се пее в Свиленградско:



Песен за Дели Михал

-Войводо ,Дели Михале
що си,войводо, кахърен-
не ти ли й остра сабята,
не ти ли й бързо кончето,
не ти ли й вярна дружина?
Я ставай,Дели Михале,
ямата да си делиме!

-Дружино вярна,сговорна,
ямата ша си делиме,
кога проводим в Бисерче
до триста златни пендари,
че има в село Бисерче
до триста клети сираци,
без майка,татко остали
от нази-върли хайдути.


Не ще да е бил само разбойник и душегубец дядо ми,а и щедър закрилник на поробените и слабите,подобно на Индже войвода.Народът ни за чистокръвни разбойници и душегубци такива песни не стъкмява.

Тъй или инак,но понатрупал и за себе си жълти пендари дядо ми Дели Михал и седнал на дирника си баш когато се свършвало смутното време.Прозорлив и умен излязал.Нямал мюсюлманска вяра,за да го опрости султан Селим хан III,както опрощавал кърджалиите-мю-

сюлмани и да го направи аянин на някоя кааза/околия/,та тихомълком с жълтите си пендари,

отседнал в малко село край голям град.Градът – Едирне/Одрин/,селото – Ипчелий/Епчелари/,

населено предимно с българи.Това станало около 1800-1805 година.

По това време Михал трийсетинагодишен,як и закален от скитанията,мъж.На ръст бил

малко над средния,сух и строен като арабски жребец,но плещест и с яки,жилести ръце.Лицето му мургаво,леко гърбавонос,косата-тъмнокестенява,начупена,очите му синьозелени като горски извори и понякога от тях веела хладина.Неизбежните за ония времена мустаци давали впечатление за строгост на лицето му.Бил предприемчив,енергичен,свикнал думата му на две да не става и...със пари.Построил къща в Ипчелий,накупил ниви и добитък и се захванал с чифчилик/земеделие/.

Харесал се сербезлията мъж на местните хора-покорна рая,че в мечтите си като него се виждали-силни и горди.За кратко време Михал станал един от първите хора в селото,тежала думата му,почитали го и го обичали.Невеста от добър род си избрал-хубавицата Христина.Не станала лесно женитбата с Христина.Едва що се харесали двамата-един път вода в менци й напил Михал,веднъж китка му дала Христина-и черно ги зло погледнало.Ето какво се случило.

В немного далечното турско село Черкеш имал голям чифлик богат турчин от Стамбул-Баатин бей.Лют като тузлушки пипер бил беят.Не се било случвало досега Баатин бей да идва в Ипчелий.Кога му трябвала рая за ангария,пращал пазвантите и кехаите си да събират работници по околните християнски села.

Не щеш ли веднъж,по ечмяна жътва,ипчелийските селяци видели,че по пътя откъм Черкеш язди насам Баатин бей с двама от своите катили.

-Сабах хаир олсун,беим/добро утро,бей/ - ниско се поклонили жътварите и зачакали бейската воля.Какво ли ще иска,та сам се е домъкнал чак до Ипчелий. - 5 -

Но беят ,без да отговаря, въртял очи към младите жътварки,после смушкал коня си и нагазил в непожънатата нива.Изтръпнали ипчелийци-беят тъпчел ечмяните класове и право към Христина напирал.Увитата около лицето й шамия не могла да скрие хубостта на девойката.А и младо-зелено,не трае много дрехи по себе си в жегата,та видна била цялата хубост и гиздост на снагата й.Слушал бил беят от своите пазванти за тази хубост,слушал бил,но сам той не бил я виждал.А имал слабост към младите,хубави гяурки.Говорело се ,че даже в харема си в Стамбул държи затворени няколко от тях.Не се лишавал той от хубостите и сладостите на живота.

Протегнал ръце беят към девойката и я метнал на коня пред себе си. Писнали жътвари, загърмели във въздуха турците и обърнали конете към Черкеш.В туй време из отсрещната нива пропукали два пищова – паднали мъртви двамата катили. Изскочил от нивата си Дели Михал пред коня на бея, уловил го за един от вдигнатите крака и с улавянето го тръшнал на земята, ведно с яздача и плячката му.Скокнала бързо Христина, че била лека като сърна, а Дели Михал се хвърлил връз бея. Гръмнал бейският пищов между сплетените им тела. Кога се разнесъл пушека, Дели Михал станал, поотупал се от праха и тръгнал към Христина, а Баатин бей останал да лежи със забит в гърдите нож-каракулак.

„Брей, ами сега какво ни чака!“ сепнали се уплашените ипчелийски жътвари. Като с юзда хванал в ръцете си плахите им душици Дели Михал.Изпратил бързо в село жените и до час време в средата на нивата му, в голям трап заровили три трупа. А до пладне върху мястото били натарупани кръстци от пожънатите снопи.



Надвечер из Ипчелий изскочил конник. Дели Михал в кърджалийски каяфет/облекло/-

увита около челото кърпа със спуснат по бабаитски едина край до дясната скула, в обшити с тежък гайтан бозяви потури, с наметната накриво, наверев, атлазена салтамарка, а на пояса блестящ от седеф селяхлък със забучени в него ножове и пищови – вдигал пушилек накъм Черкеш. Като хала влетял в селото и дорде черкешките турци наизлязат с оръжие от дворовете си, Дели Михал удрял по кованата порта на бейската кула

-Кой си ти, бре керата`? - избоботил гласът на Кара Мехмет, субаша/управител/ на бейския чифлик.

-Не помниш ли старите си достове, Кара Мехмет? - позабравен отубашата,но отколе познат бил този глас зад портата.

И изведнъж писнали зурни в ушите на Кара Мехмет – бивш кърджалия, звъннали стремена и блъснали конски копита в сърцето му. Видял се волно препускащ в полята на Румелия, видял край себе си веселите и свирепи лица на Къбрадлията, на Деликанлъ Колю, на Арнаут Брахом, на Дели Михал – верния побратим от ония луди-млади, юнашки години и чийто глас чувал сега оттатък дувара.

Скръцнала тежката порта. С властна ръка Кара Мехмет спрял навалящите, подскрежени черкешки турци.

-Кардаш/братко/, живи бяхме пак да се видим! Помниш ли...

-Помня, Кара Мехмет. Ала било е и с биле е обрасло вече, побратиме.Слушай сега.Заран през наше село мина Баатин бей и заръча да ти кажа...

Отстранили се двамата, поговорили тихо някое време, после Кара Мехмет изпроводил побратима си до коня му. Заситнил с копита коня щом усетил в седлото ездача си и се стрелнал край глухо ръмжащите, но сдържани черкешки турци-зер непознатия конник е дост на Кара Мехмет и значи не е кой да е. А и вроденото у турците уважение към юначеството изписвало вече по лицата им неволно възхищение от тоя сербез мъж.

Какво са си приказвали оная вечер Кара Мехмет и Дели Михал, никой не може да знае.След време се говорило за Баатин бей и неговото изчезване по пътя му за Стамбул,но така и не се разбрало къде и как е потънал в джендема.

А Дели Михал вдигнал голяма сватба и след нея завел Христина у дома си.

Такава ли, друга ли била историята около женитбата на Михал, но тъй я разказваше

един от правнуците му – дядо Костадин от село Тракия, чак до смъртта си през1978 година.

***

Като дъб всред слънчогледи стоял между кротките ипчелийски селяци бившият кърджалия. В общите работи, в междуселските спорове, а и в отношенията с османската власт, все Михал бил начело. Пък и с разбойници/хайдуци/, ако се явели в околността, умеел да се справя- не бил забравил съвсем стария занаят- макар сега ръката му да милвала житни класове, можела и страшно да удря, ако потрябва. Съдбата му била водач да бъде и водач на селото станал- избрали го за селски мухтар/кмет/.

Грижовен и благ към семейството си бил коравият някога мъж. С годините строгостта все повече слизала от лицето му. Къпела се душата му с любовта на близките към него и той отговарял на тази любов с цялото си сърце, Зажъдняло за топлина и домашен уют. Жена му- Христина, обичливо го наричала Марчо, сякаш искала с това, по-ласкаво име да отдалечи кърджалийското му минало, от което тръпнела в плаха боязън. От нея това име възприели и внуците му.

Не се знае колко деца е имал мухтар Михал чорбаджи, но в родовата памет останало името на сина му Санди/Сандо, Сандю/- вероятно умалително от Александър, роден между 1805 – 1810 година. Този Санди е носител на поетичната жилка в рода.Свирел хубаво на кемане/цигулка/, затова и прякора на някои клонове в рода е Кеманета. Създавал Санди песни, които пеели момите по седянки- песни и за любов, и за тежък труд, и за юначества.Стъкмил песен и за баща си:

„Дели Михал конче яздеше

през село турско, читашко...“




Между 1830 и 1840 година Санди създава многолюдно семейство. Един от синоветему Христо, остава в бащиния си и дядов дом, другите се отделят и създават свои гнезда. И пак многолюдна челяд оглася Дели Михаловия дом. Тук живеят и тук умират първо някъде около 1860 г. престарелия Дели Михал, любимия на внуците дядо Марчо, а около1870 г. и песнопоецът дядо Санди.

Грижлив и кадърен стопанин трябва да е бил дядо ми Христо/Христаки/ щом е крепил бащино огнище и щом е могъл да го запази и пренесе на север, когато започва Руско-турската война от 1877 / 78 година. В края на 1877 г. Христо със сина си Костадин е вече в село Узун Хасан /дн.Тракия/ на 30 километра южно от Стара Загора. Заедно с тях тук се заселили и мнозина други ипчелийци. Всички тях ги наричали маджури т. е. преселници. Защо от рода са били само двама- баща и син, не се знае със сигурност. Вероятно в пожарите и погромите на войната са погинали баба Христовица и останалата челяд.

Етап по пътя на преселението им е село Момково, Свиленградско, където са останали братята на Христо. Твърде вероятно е това да е селцето, от което някога тръгнал по румелийските друмища дядо им Михал, делията. Момково/Оланлий по турски/ отдавна стои в родовата памет като място, населено с роднини.


***

Синът на Христо, Костадин е бил около 22 годишен момък по време на преселването. В родното Ипчелий бил сгоден за красива девойка – черноока гъркиня, но тя починала преди войната. Тъгувал младият Костадин за милата си годеница, за погиналите майка и братя и в нощите цигулката му плачела над заспалото село Узун Хасан.Ето една от плачещите песни на Костадин:



Си залюбих едно моме
от маленко до големо

Дойде време да го вземам-
падна моме, се разболе.


Аз отидох да го видам-
лоша болест наросила
бело лице потемнело,
църни очи затворени.

Аз си дойдох да го видам,
да го видам, да го питам
какво иска да му нося
белким моме да оздравя.

То ми иска да му нося
желта дюла цариградска,
желта дюла цариградска,
бело грозде посред зима...


Така припяваше пред своите внуци синът на Костадин – пак Христо, преди смъртта си през 1946 година. Така запомни и записа тази песен в родовата хроника поетът Жеко Христов, правнук на тъжния цигулар.
Често плачела нощем цигулката на Костадин, но светът наоколо не го е еня за твоя плач и коренът ти ще изсъхне, ако само със сълзи го поливаш.

Запретнали се баща и син – къща струпали, ниви накупили от изселващи се след Санстефанския мир узунхасански турци; пари, добитък и имущество били докарали още от Ипчелий с големи трудности по пътищата на войната. Побили корен в село Узун Хасан. Оженил се Костадин през 1878 година за Тонка от тукашния личен род Ходжовите. Дядо Христо скоро поел в ръце мил внук, на него кръстен – Христо. И сякаш успокоен, че няма да изсъхнат корена и семето му, през следващата 1879 г. дядо Христо, все още млад, около петдесетте, но изнурен от грижите за оцеляването на рода, се преселва за последно при милите си покойници, в отвъдното.

В труд за новия дом и имот минавали дните на Костадин. Ниви орял и сеел, деца създавал.

През 1885 г. се заговорило за някакви комитети из Румелията, чули се имената на поборници, знайни още от преди Освобождението от турско. Двете сестри – Източна Румелия и Княжество България – искали заедно, в едно да живеят.

След жътвата Костадин и негови другари от Узун Хасан се запилели към Заарата и се върнали чак по гроздобер. Станало било Съединението на Румелия с Княжеството. Разбрало се в село, че Костадин и другарите му участвали в чета, готова за бойни действия при преврата. Слава богу, без кръв минало.

Подир туй, както се знае, завидял сръбският крал Милан на новото голямо Княжество България. Костадин бил взет във войската. По-първо бил на границата с Турция, а после участвувал в невероятния, вихрен марш към Сливница. Чак до Пирот и Ниш стигнала храбрата, млада българска армия и Костадин с нея. Свършила победно Сръбско-българската война, но тежко ранен в гърдите се върнал Костадин в село. Важното е , че останал жив. Укрепнал лека-полека под своя си покрив, всред своите хора. Под тоя покрив с годините челядта ставала все по-многобройна. За 12 години седем деца родили Тонка и Костадин- пет сина и две щерки – след първородния Христо дошли Димитър, Георги, Иван, Михал, Карамфила и Динка. Види се съдбата ги карала да бързат – през 1890 година, едва 35 годишен, умира Костадин

Не повторила венчило Тонка, а сама с крехката, но скъпа за майката помощ от най-големия син христо/едва на 12 години/, уловила стопанството в ръцете си. А и Христо се метнал на дядо си – същия грижлив стопанин бил, та скоро в къщата се почувствала мъжката ръка.

***
Преминавали годините – кога бавно, кога бързо. Като глава на семейство, най голям мъж в него, Христо не ходил войник – бил освободен от наборна служба. През 1900 година се оженил за Груда от близкото село Опан. През 1902 год. им се ражда син Костадин, кръстен на рано починалия дядо Костадин.

През 1903 г. още от пролетта майка Тонка забелязва една промяна у големия си син, главата на семейството. Уж е същия Христо, за земята и добитъка се грижи, но вижда се-и друг кахър лежи на сърцето му. Често наобикалят в двора им негови другари, все нещо шушукат, все някакави планове кроят. Хеле кога зачести да идва у тях Боньо Тюфекчията от село Странско, Тонка усети голяма тревога. Млад е Боньо, няма и 18 години, но пушките и пищовите дето майстори и поправя, карат коскоджамити мъже да го търсят и за равен да го имат. Пусти Бонюв занаят, от баща му останал, ще запали дома й. И един ден Тонка не се стърпя:

-Ристе, сине, не сме веке в турско. Що са ти пушки и пищови.Немой да ма плашиш, сине! Гледай си, синко, нивите – я какво хубаво зърно наливат, гледай воловете и кравите – я какви са бели като гълъби. Защо са ти, сине, пушки и пищови – студено желязо е то, къща не храни, а огън в къщата вкарва – ласкаво го гали по ръката тя и чака милата му усмивка да разсее майчини страхове.

Но Христо я поглежда сериозен и с тих глас й отвръща:

-Ех, мале. Ти знаеш къде ходи тетьо в 1885 година. Не заряза ли той тогава ниви и волове, когато трябваше за майка България? Пак таквоз време е дошло, мале. Долу, в Одринско нещо се мъти и ний не можем да стоим отстрани и да чакаме със скръстени ръце. Нали сме оттам дошли, мале, не помниш ли тетьо колко песни за тамошното ни изпя? Що искаш, мамо, тук да стоя ли? В 85-та ти спря ли баща ми? Не ме спирай сега мене!
-Мил си ми, сине. Да пази господ да не се случи нещо лошо с тебе-как ще те, майка прежаля.
-Такова време е-мило и драго да се дава. И потърпи, майчице, нищо лошо няма да ми се случи.

Избърса с края на шамията две насълзени очи Тонка, погледна с любов и тревога милия син и повече дума не отвори.Знае тя-каже ли нещо Христо, назад не повръща. Боже, божке, запази ми го, мили господьо!

През август 1903 година Христо с неколцина свои другари участвува в Преображенското въстание в Одринския край. Що сълзи проля младата невеста Груда, притиснала до гърди малкия Костадин.

-Немой, булка, да плачеш! Господ ще го запази, ще го дочакаме с тебе в къщи – даваше кураж на нея и на себе си Тонка.

И дочакаха – върна се Христо почернял, уморен, изпосталял, но жив и здрав.Не дойде свободата в Одринско, остана мъката в душата на Христо. Ала животът иска своето-тук трябва да го редим по-добре, щом там не успяхме.

През 1904 година на Христо и Груда се ражда дъщеря. Кръщават я на баба й Тонка. Един по един се задомяват и братята на Христо – Димитър, Георги и Иван. Изкарват казарма и сега всички живеят в построената от стария дядо Христаки къща. Под ръководството на Христо семейството разширява имота си. Селския им двор вече е 10 декара, орните им ниви към 100 декара. Умело ръководи стопанството Христо и в село Тракия/от юли 1906г. така е преименовано с. Узун Хасан/ започват да гледат на младия мъж като на опитен и мъдър стопанин, па макар и да не е изпълнил още 30 години. Започват да го наричат както са наричали с уважение и дядо му – Христаки. Оттам родът придобива името Христакиеви. Когато ти кажат, че някой е като Христакиевите, то значи, че и нивите му са подредени, и добитъка е охранен, и къщата му е спретната, и в сговор се живее там.

Замислил Христаки на всеки от братята отделна къща да се направи, по-широко да стане на многолюдното семейство. Дворът голям – на 5 и повече дворове може да се раздели. И няма да е раздяла това – нали един до друг остават дворовете, като пилци, събрани около квачка ще бъдат около стария Христакиев дом.

Отделил първо Георги, че най нетърпелива била неговата булка, та Христо се страхувал да не всее тя крамоли в тясното пространство на старата им къща. С Димитър и Димитровица най-много си допадали. Кротка и ласкава към всички и най-вече към децата била Димитровица. Такива били Иван и невястата му Рада, една дълбоко религиозна жена, родом от село Пъстрен. Отделили се братята в отделни къщи, но комшолуците били с широки вратички, та лесно се минавало от единия в другия двор. А нивите все още заедно обработвали и братски деляли реколтата. Така било чак до 1919г. когато след поземлената реформа на Стамболийски, всеки от братята самостоятелно поел своя дял от общия имот.
При Христаки останали майка му Тонка, сестрите Карамфила и Динка и най-малкия брат Михал.

***

През 1906 година предстояло на малкия брат Михал да иде в казарма. Най-старите преселници от Ипчелий казвали за момъка, че много приличал на прадядо си Михал/Дели Михал/ - бил му „одрал кожата“. А и по нрав момъкът напомнял на едновремешните бабаити.Буен бил, та се побоявали от него другите ергени, особено когато проблясвала хладина в синьо-зелените му очи. Ала ласкави били тези очи към децата и момите. Една ли мома се надявала всяка привечер Михал вода да й напие на кладенеца сред село.

Повече с овцете ходел Михал, но все спретнато и гиздаво се носел. И винаги по къра с пушка берданка бил – че разпри с чобани от околните села, с крадци на добитък и с какви ли не хайдуци може да му се случат по нощните доби. Обичал Михал много овцете си и те му се отблагодарявали с най-хубавата вълна, най-гъстото мляко и с най-ваклите агнета. Имал Михал и един коч, прочут между всички овчари, виторог и непобедим в борбите между кочовете. Като куче пазел стадото кочът Ваклю. И обичал често край стопанина си да върви, в гегата му рогата си да чеше, от ръцете му къшеи хляб да взема. Обичал стадото си Михал,но от всичко най-обичал конете. А и какъв ездач бил! Всички помнели надпрепускването на момците-пряварници към дома на младоженката по време на сватбата на най-добрия му приятел. Право към портата препускал Михал и късно видял, че напречната греда е много ниска и само конят без ездач може да мине под нея. Мигом се извил Михал и чак под корема на коня прилепнал. Влетели в двора, слети в едно кон и ездач, а там пак наперено се вдигнал в седлото момъкът. Одобрително загълчали хората наоколо. Не случайно военната комисия определила Михал за конната гвардия – чак в София, на княза да служи.
В оная фатална нощ Михал отрано заредил берданката си. Чули били другарите му, че опанските чобани се канят да навлязат в спорната мера до Тракийската кория. Ще има пак разправия за тази мера.
Тиха и звездна августовска нощ била. Замислил се Михал за предстоящата казарма, за раздялата с близките си, с другарите, с момите и седенките, с кротките овце, които сега тихо хрупкат тревица край него. Добре, че там, в далечната София, коне няма да му липсват-нали е в конната гвардия. Ще им покаже той на шопите как се язди в равна Тракия. Сгънал калпака си Михал, поставил го върху дулото на пушката, подпрял се на мекия астраган с ръце и гърди. Прав искал да си почине, че зорко трябва тази нощ да бди. Завъртял се край него кочът Ваклю, зачесъл рога в берданката. Зла орисница единия рог на коча в спусъка вкарала. Тряснал изстрел...
И ето лежи Михал на топлата земя, гледа звездите и светлината в синьо-зелените му очи бавно гасне...

След смъртта на Михал, баба Тонка, майка му, не изтраяла дълго. Все занесена ходела, все с него разговаряла, все ядене на трапезата му заделяла и нощем често я чували накрай село да вика към тъмния кър:

- Михале...Михале...Ела си дома, сине! Ела си, мама!

Но не идва Михал ни тая нощ, ни друга нощ...И така две години, докато майката сама отиде оттатък, при него, при милия син...

Къде си Костадине, тъжни цигуларю? Ела и свири, Костадине, жални песни запей! Посрещай милите душици, идват при теб да бъдете винаги заедно. И чернооката гъркиня, и милите баща и майчица, и свидните братя, и невеста Тонка, и левента Михал, твоя син – всички сте заедно вече, без ревност и обида – там при тебе, където божията благодат пречиства и избистря земните чувства и страсти. Плачи с чисти сълзи, Костадине, плачи...,а после изтрий сълзата и дай весела свирня! След смъртта сватби се задават. Така е наредено в човешкия живот – радост сменя скръб и скръб сменя радост. Защото това е земното битие на човека – скръб и радост в едно примесени. И в него все трябва да има една цигулка или пък едно щурче да пее. Ако няма песен – и радостта, и скръбта могат да погубят човека.

***

Наскоро след смъртта на баба Тонка се задомяват двете сестри Карамфила и Динка. Отдавна обикаля двора на Христо приятелят му Боню Тюфекчията, с когото бяха заедно в Преображенското въстание. Видя се вече, това често гостуване не е само заради приятелството – очите на Боню търсят повече да зърнат Карамфила, а и тя не крие от брат си, че харесва другаря му. Реши Христо, че няма какво да се чака – излязъл е нъсмета на Карамфила и че траурът по майка тонка не бива да е пречка за нечие щастие. През есента на 1908г. Вдигнаха сватбата. Христо дари на младото семейство нива 5 декара – смени една своя нива с чвек от Странско, домазет в Тракия.

На следващата есен – нова сватба. Омъжи се и Динка, тук в село Тракия, на добро място. Нейният мъж, Груди Цветков, е от небогато, но работливо и уважавано семейство.

Останаха в старата бащина къща Христо с жена си и малките Костадин и Тонка. Костадин изкара вече първо отделение. На Христо му се иска да изучи единствения син, но вижда – момчето го тегли повече към нивите и добитъка, с конете и воловете повече се заиграва, отколкото с момчешки игри. Все им чисти, реши ги с големия костен гребен. Не може да отрече Христо, че малкият има най-голяма заслуга за хубавия вид на добитъка – двата чифта волове блестят като бели гълъби, а кобилата и конят пламтят като излъскан бакър. Ех, не само учени хора трябват на тази земя, трябват и добри земеделци, и добри пастири, и добри работници. Дай боже, Костадин да е добър стопанин, в здрави и работни ръце да остане дома на Христакиеви.
Топла, септемврийска вечер на 1911 година. Христо е седнал на сайванта, дето е хладина. Току що е нахранил добитъка и сега е времето да отдъхне и да прочете на светлината на газеничето последните вестници, които е взел от кмета. Обича Христо да знае какво става извън селото, пък и по-далеч, вън от Царството. Обича много и самото четене. Ех, каква магия има в писаното слово – някъде далеч от тебе, някой е изрекъл мислите си и ти сега разговаряш с него. Завижда Христо на учените хора и много ги почита. Не можа той дълго да ходи на училище – само четирите отделения на селското школо изкара и трябваше да замести починалия си баща в осиротялия дом. Дано някой в рода има късмет повече да се изучи, ако не децата му, то децата на някой от братята му. Това благоговеене към учението вечно ще живее в него. Затова и често взема книги от даскала и вестници от кмета. Няма кой знае колко грамотни хора в глухото село Тракия и затова Христо го смятат за много начетен и знаещ.От него акъл вземат и по-стари хора, него за съвет го търсят при всякакви спорове, при житейски неволи и премеждия. Нали чете книги – знае той как по широкия свят се справят хората, та и ний да вземем от техния опит.
Зачете се тая вечер Христо в последните новини около земеделските работи. Ето – това е право, трябва селяните сдружено да живеят, в съюз за взаимна подкрепа да бъдат. Тук в село трябва да се направи такава дружба, както пишат, че има в много краища на България, а не като създадената в 1909г. от Киро Байков групичка земеделци, в която и той, Христаки влизаше, но която нищо особено не направи за хала на селото.И умни са думите на Цанко Церковски, на Димитър Драгиев, на Янко Забунов, на младия сегашен председател на Земеделския съюз Александър Стамболийски,който в хода на годините ще стане неспорим авторитет и кумир на Христаки. Зачита се и в интересните писания на Димитър Благоев, на Янко Сакъзов, но все нещо от тях не достига до дълбоките кътчета на селската му душа. Малко по-встрани са селяните за тези умни инак люде, а селската маса е четирите пети от народа на България. Вижда Христо хубавото в социализма, не е да кажеш, че няма хич правда в идеите му, но на селянина друго му трябва. Дай му на него справедлив дял от земята, дай му помощ да си вземе по-нов земеделски инвентар, дай му земеделска наука и училища, пък тогаз гледай как работи, пък и на държавата ще се отблагодари за помощта. Ще трябва да поговори Христо с добрите стопани в Тракия, до града да отскочи – да видят как стоят нещата със Съюза и тук в село да се включат към земеделското движение.Миналата седмица идва насам от Стара загора адвоката-земеделец Баню Канев и им поговори за създаване на земеделска кредитна кооперация. Ето това ще е нужно на тракийци. Овреме трябва да се мисли за тези неща, че току виж времет те изпревари и други изненади ти поднесе. Ей го на – пак за предстояща война пророкуват във вестниците. Лошо зло, беда е войната, но пък как да не помогнеш на брата-роб, дето е оттатък, в Турско. Та нали там е бащина и дядова родна земя. Вижда се – иде войната, ами да се стягаме здравата и за всичко да мислим, та силни да я посрещнем. В столицата трябва да мислят зи тия неща, дано управниците на Царството се покажат като добри стопани на държавата.

* * *