автор: nikolai4o

И те замряха с поглед вперен
в ръцете му. Не вярваха на всеки
знак, на всяки жест премерен,
на думите му, като чайки леки.
На гласът дошъл от никъде и пак
се питаха със погледи недоумели
"Как тъй, можем да летиме чак
над планините. Та това не е ли
работа на друг?"

"Оковите са тежки, но понеже
аз бях там и някак проумях,
не искам повече да сте невежи,
световете преобърнах и живях"
Замълча, а в тишината сякаш
думите му светят, като мълнии.
Рисуват свят, към който бягаш
и изумен намираш шепите си пълни
с красота, със звук.

Не мога да ви мразя врагове, вземете
тая втора риза. Искам още днес
да простя нелепите обиди. Умножете
богатството си. Аз ще кажа - Йес!
Окрадете всичкото ми злато - ето,
вземете целият ми свят. Дори
присвоете ми живота ако щете,
но любовта във мене ще гори
/на ценностите ви на пук/