автор: aldan

Трябва да ви издам под секрет, че и този герой си има специфична история. Досущ като другите. Досущ като всички хора.

Имам предвид...не ме разбирайте погрешно, но в написаното дотук Страхлислав остава най-зле разбрания от всички герои. Да, да. Така си е. Това е истината, само истината и всичко нищо друго освен истината. Ще ми се да разкажа на читателя за чудноватия живот на нашия господин Табаков. Току виж на някой му станало интересно, пък друг, дето го харесва, вземе, че още повече го хареса. Обаче, стига толкова словоблудства, нека се насладим и на неговата история, пък надявам се да ви хареса.

Страхлислав Табаков, който съвсем случайно видяхте как се набърка в една от историите, наистина не беше съвсем средностатистически гражданин на земята. Беше, така да се каже, от онези персони, които възбуждат интереса на събеседниците. На някои от симпатия, на други от съжаление, на трети от завист, смях...каквото можете да си представите. Самият преуважаем господин Табаков знаеше това. Именно заради знанието си, той често предпочиташе да не се вижда с други люде, понеже после със седмици носеше в мъничкото си сърчице спомени от разговора, който са водели, а ако темата беше по-пикантна, интересна, нека да кажем, философска, то тогава той я носеше с месеци, а имаше и една, която носеше десет години. Вътре, в сърцето си, където беше сигурен, че няма кой да я вида, следователно, няма кой да му се присмее. Но това е друга история, далеч по-лична от всички написани дотук. По-интересен беше живота на господин Табаков до тук, понеже, боя се, нямаше да се случат кой знае колко радикални промени до неговия край.

Страхлислав Табаков е роден, а и живял до около края на юнушеството си в едно малко градче, далеч по-познато с вредните неща, които произвежда, отколкото с красивите кътчета, от географска гледна точка. Баща му беше беден художник, който се занимаваше с пренасяне значението на абстрактния експресионизъм по географските ширини на Вулгария, майка му беше учителка по вулгарски език и литература, като често пред учениците проявяваше влечението си към руската литература и по-специално към Достоевски и Толстой. Последният -- обущар. Такава професия упражняваха и родителите на Страхлислав през уикендите. Брат му пък беше вундеркнидът математик, който през целият си живот щеше да се опитва да докаже неоспоримото съществуване само и единствено на един свят. Без паралелни, нито напречни нему такива. Щеше да успее да го докаже, но малко преди публичната защита, един неволен пожар щеше да изпепели къщата на родителите му.

От баща си, Страхлислав ще помни цял живот репликата, която гласеше: "Идеалистите умряха на фронта, приятелю". Нито Страхлислав, нито баща му подозират каква могъща сила се крие зад репликата.

В началното си училище бил доста муден, особено към края на трети клас, когато го вълнували фантастичните книги, които по-късно щеше да разбере, че са треторазрядна литература, отколкото онези, които му се налагаха от училищната система. Много често, дори до ден днешен, той твърди пред хора, че е чел само две книги през живота си. "Румцайс" на Вацлав Чтвъртек и "Майсторът и Маргарита" на Михаил Булгаков. В едната става дума за една разновидност на Робин Худ, украсена по чешки, най-вероятно и бироносеща, а в другата пък се разказва за...всъщност нищо кой знае какво. По-скоро единственото интересно около втората книга е, че е издадена години след смъртта на автора. Май това беше и интересното за Страхлислав или поне на такива мисли навежда диалога, който бе случайно дочут от вашият премил разказвач, и който бе дочут в дома на единствената му хазяйка:

-- Е, какво ще кажеш за "Майсторът и Маргарита"? -- с монотонно буботене попита хазяйката.
-- Нищо. -- отегчено отвърна Табаков и се прозя. -- Няма свидетелства за прокораторството на Пилат по това време, което е описано, но пък съм съгласен със заглавието на първата глава.

Но този разговор щеше да се проведе далеч по-късно.

Увлечен във фантастичните разкази (които родителите му умело твърдяха, че са фантасмагории) Страхлислав рядко правеше разлика между реалното и това, което той си въобразяваше, че е реално. Именно по този повод, когато беше в четвърти клас, той написа едно от най-добрите съчинения на тема "Младите хора в минало време": "Млади хора в минало време звучи по-скоро като заглавие на техническа схема на квантов тунел към миналото. Представете си, че един четвъртокласник се върне хиляда години назад. Със своите модерни дрехи..." и тъй нататък. Накрая, като рецензия, единственото, което получи беше написано с червен химикал, и ако не ме лъже паметта беше нещо от сорта на: "За такава фантастична глупост, получаваш фантастична двойка". Това за момент го накара да спре фантастични разкази и да спре да дава джобните си за ксерокопия на списание "Космос". (бележка от настоящето: това списание не се издава от около тридесет години).

По-късно, вече като по-голям, навлизащ в пубертета младеж, Табаков за първи път прояви различното си мислене и едновременно с това жаждата си за слава и внимание. Като четиринадесет годишен (хлапе в седми клас), той потърси дълбоко в сърцата на своите съученици състрадателността, която, или беше изгубена, или съвсем скоро щеше да бъде изгубена. Тогава се родиха и първите му публични мнения по проблеми, които пубертета му бе предложил за важни. В първото си отворено писмо (към директрисата си), младият Страхлислав (когото по-често наричаха Страхльо) предложи да се въведе униформа като задължителен компонент от ученическото ежедневие. За негово голямо учудване, само и единствено заради емоционалното изречение "Тежка е съдбата на младите хора от малцинството...", той трогна дори момичетата, които като провинциални млади дами се обличаха по всевъзможен начин, който би бил по-удачен за модна колекция на плашила по нивите, на които се гледаше пипер. Тогава момичетата, част от които по-късно беше на косъм да поръча по телефона, за експеримент, разбира се, тутакси се съгласиха и дадоха своя подпис в импровизираната подписка. Все още детското сърчице на Табаков се беше изпълнило с надежда и вяра, че несправедливостта ще спрат. Няколко дни по-късно, след като директрисата и нейната заместничка се изсмяха на написаното (това никой не го знае, но ви го казвам. под секрет), привикаха изпълнения с ентусиазъм Страхльо и му обясниха, че неговото предложение подсказва за прекрасното възпитание на състрадателност, което е получил в семейството и което партията адмирира с две ръце, но привеждането на униформено обучение би струвало прекалено много на училището. Това ще доведе до заповед всички ученици да бъдат снабдени с униформи, но това не е посилно за родителите на деца от малцинствата, както самият той бе написал.

Май това беше първият момент, в който Страхлислав искаше да плаче на глас по-силно, отколкото когато батковците от горните класове го биеха, за да му вземат паричките, които пък умело той влагаше в закупуване на цигари. Представяте ли си? От юношеска възраст, той беше пропушил. С редки моменти на колебание, той не бе и спирал да пуши. Позор.

След провала с униформите, най-вече след като като детето в Страхлислав започна да расте и почти го догони на физическа възраст, той реши, че родното му градче е прекалено малко, за да успее да побере в себе си амбициите, които напират да излязат на бял свят. Поради тази причина...и защото си имаше проблеми с едно друго момче, което по-късно стана наркоман, а сега вероятно е в затвора, Страхльо накара родителите си да го запишат в училище с далеч по-техническа насоченост, отколкото можеха да му предложат училищата в родния град.

Години по-късно, Страхлислав щеше да осъзнае, че това е показало колко неспособен е да се приспособи към модела на малката машина. Тоест, на малкия град. Щеше да осъзнае също, че големите градове са нищо повече от бягство и опит за задоволяване на мисълта, че недостижимите цели само изглеждат недостижими. Както и да е.

Когато отиде в съседния град, за да получи занаят, който занапред ще му носи някакви пари, които тогава, както и сега, да бъдем честни -- са НИКАКВИ. Но и това няма значение. Всъщност, единственото значимо за Страхлислав беше един бой, който забърка в девети клас. За първи път през живота си, той събра смелост да се самозащити...с думи, разбира се. Обаче събеседникът му изобщо не беше словоохотлив, да не кажем, че почти не можеше да чете, та това предизвика следната разпра:

-- Хайде излез, де -- рече побойникът с трепет. -- Излез навън да те видим! Хайде, бе!

Тогава цялото същество на многоуважаемият ни Страхльо се разтрепери, лицето му се изви в странна гримаса, а някак си от устата му излезе само: "Ако си мъж -- ела вътре!". Май това и предизвика гневът на побойника, та той влезе вътре. Изправи го и се опита да го шамароса, но не знаеше, че младият господин Табаков има бял пояс с две лилави ресни, та тутак-си главата на побойника се озова навряна в един от шкафовете, опрени на стената. Тогава душата на нашият герой някак си спря да трепери и отново по незнайни за всички причини той доближи главата си до тази на скоропостижно загубилото схватката момче и през зъби каза: "Достатъчно ли ти е."

От този ден нататък никой не го закачи.

Не го закачи никой, дори когато отиде да се оплаче в инспектората по образованието, понеже директора на училището му не искаше да го пусне в командировка във връзка с участие на престижен конкурс. Наистина нямаше да го пипнат, защото знаеха, че е идеалист и не искаха да променят ни най-малко нагласата му да бъде такъв и занапред. Разбира се, тогавашното страхопочитание, което изпитваше към по-старите, които имаше смелостта да смята за достойни, по-нататък щеше да се е изпарила, а на нейно място щеше да се появи съмнението в неговото лично достойнство, което щеше да се превърне и в причина да се раздели с любовта си за известно време.

Интересен и по-значим момент от живота на Страхльо беше неговото академично образование, до което се добра през много перипети и което без малко да не завърши, тъй като не понасяше бюрокрацията, но далеч по-интересно на читателя би прозвучал краткият разказ покрай кандидатстването на Страхльо в една театрално-филмова академия, която по-късно щеше да обяви за "академия на абсурда". Слушайте и вие, за да не се чудите после откъде идва любовта на Страхльо към изкуството.

Тъй като бе прекарал по-голямата съзнателна част от живота си в творене на всякакви неща, вече двадесет годишен (предната година го бяха отрязали от словоохотливата журналистическа дисциплина), Страхльо реши да провери дали може да учи режисура.

Ден преди самият изпит, той чинно застана на касата, а на жената зад гишето промълви:

-- Здравейте. Тук се плаща таксата за кандидатстване, нали?
-- Тук, тук. -- тросната отвърна жената за гишето, като изведнъж сепнато изгледа изкъсо отгоре -- до до долу Страхльо. -- Какво ще учиш?
-- Е, каквото ще мога, но на първо време, нека да кандидатствам. -- Страхлислав Табаков имаше едно неразбираемо чувство за хумор, което най би му прилягало, ако беше решил да учи куклен театър. -- Филмова и телевизионна режисура.
-- Дай си паспорта. -- с отегчение отвърна касиерката.
-- Заповядайте. -- боязливо подаде паспорта си нашият герой, а от премного притеснение, което изпита, обърса дясната си кафява обувка в левият крачол на тъмните дънки. Навън времето беше около тридесетина градуса, всъщност.

На следващия ден отиде директно за първият конкурсен кръг (по-скоро неговата първа част) и попълни един глупав тест, който по-скоро би бил елементарен за общата култура на много от хората на планетата. Ден по-късно се опита да защити знанията си, но тъй като разговорът протече по горе-долу следният начин (или поне така ми разказаха), резултатите бяха катастрофални. Много моля, трябва да се вземе предвид фактът, че един от членовете на комисията беше безизвестен режисьор, а другият беше ученик на ученик на Сергей Айзенщайн -- видна фигура в кинематографията. Не само руската, ами и световната.

Разбира се, всичко написано дотук е минало. В настоящето Страхлислав Табаков работи на половин, а понякога и цял работен ден в едно частно студио, в което монтира заснетите кадри на хора, които въобще не са творци, но твърдят, че снимат абстрактен сюрреализъм. Веднъж проведох разговор относно работата на Страхлислав, който с удоволствие ще споделя и с вас:

-- Какво работиш по-точно? Я си кажи. -- полюбопитствах аз.
-- Работя като монтажист. -- отговори в прав тон с набърчено чело Страхлислав.
-- Монтажист на какво? -- електрически системи, ел. инсталации...
-- Монтажист на абсолютния и неповторим творчески и емоционален безпорядък на младите режисьорчета. -- пресече ме с горд отговор Страхлислав. Личеше му, че се гордее с това. Лицето му грейна като първата звезда, която изобщо се е родила. -- И съм щастлив от това. Знаеш ли защо?
-- Защо? -- вече кисел и без желание за повече разговор в тази насока попитах аз.
-- Ами, защото вече не се налага да лъжа. -- с повишен, жизнерадостен тон отговори моят скъп, надявам се и ваш любим събеседник. -- Просто вече казвам кое става и кое не. Пък и понеже тези режисьорчета правят абсолютен боклук, аз го опаковам в приятен за мен вид, така че да не ме е срам да кажа, че съм монтирал безпорядъка на еди-кой-си-филм и да ме е срам.

Така и приключи разговорът на тема неговата работа. Тогава останах с впечатлението, че той наистина е щастлив. През годините го бях засичал като архитект на верига търговски обекти, които търгуваха със здравето на хората. Той измисляше начин да залъже закона и правните норми, за да направи по-голям оборот на човекът, за когото работеше. Последният пък рядко слизаше от частния си самолет.

В интерес на истината, Страхлислав винаги се е опитвал да се занимава с изкуство. Като започнем от опитите му да бъде журналист на свободна практика, през изкуството на лъжата, което споменахме в предния абзац, та до днешната му работа, на която се задържа най-много време -- "монтажист на абсолютния и неповторим творчески и емоционален безпорядък на младите режисьори".

Може това да ви се струва възможно най-елементарния и скучен живот, но след като сте стигнали до тази част, а вероятно ще стигнете и до края, ще си дадете сметка, че всъщност Страхлислав и момичето, което беше избрал за спътница в живота, всъщност са едни от най-интересните хора, за които някога сте чели.

Веднъж Страхльо ми сподели една своя тайна: "Като малък ме заклеха да не се занимавам с изкуство."