автор: pijama

Последното от този ден, което помня, бе как мисълта за свалянето на панталона ми се оттегля в небитието, победена от силата на разума: "Ще го сваля на сутринта, преди душа"...
И после нищо. Едва когато прозорецът просветля, се върнах към тази мисъл, отправих се към банята, преглеждайки наум предишната вечер и предстоящото пътуването към манастира. Какви всъщност бяха плановете? Беше време да попитам.

Слязох на партера на хотела. Завъртях се с почесване, кимнах към рецепцията и се понесох по вълните на миризмата на кафе право към слънчевата столова, на чийто вход гордо пишеше "Ресторант" и имаше табелка с 4 звездички. Някой беше пуснал децата си да рисуват звездно небе, явно... Леля Аня не се виждаше никъде.
Кафето беше най-малко четиризвездно. Сърбах с нескрито удоволствие и с 24 вата с усилени басове. Това подейства. По вятъра, който се надигна зад гърба ми разбрах, че тя ще връхлети в ресторанта с четирите звезди от детска рисунка. И ето я:
- Добро утро, моето момче! Поспа ли си?
Термус, фотоапарат, удобна раница с размерите, необходими за 20 дневен преход, микрофон, голям тефтер, две книги и няколко хвърчащи листа - всичко това се стовари на масата, до масата и под нея. На стола срещу мен грейна усмивката на леля Аня, която ме сгря повече дори от кафето. Нещо ми подсказваше, че днес няма да говорим за бракове, промени в характерите и други социални подплънки за свободното време.
- Митко, не ти ли е интересно къде отиваме днес? Кафето прясно ли е? Пишеше ли какъв сорт сервират? Къде са ти планинските обувки? Плати ли стаите? Това какво е...
Спрях да слушам и засърбах необезпокояван като под шума на бъбрива тълпа:
- Ами да. Интересно ми е все пак. Предполагам, че отиваме в някое от близките села под манастира. В колко села мислиш да отидем през тези дни? И защо всъщност трябваше да идвам с теб? Интересът ми към Гергьовден не е съвсем етнографски, по-скоро е кулинарен... Къде са куфарите ти? Как спа? Имаш ли нещо против да поръчам и закуска освен кафето...
Леля Аня беше спряла с нейните въпроси и ме гледаше с интерес. После се разсмя с висок глас и очите й се изпълниха с живот.
Е, колко е приятно да си в тон, нали... Хайде хапвай сега. Аз отивам да уредя сметките и да си взема багажа. След 10тина минути се връщам.
Тръгнах да ставам по средата на поредното си сръбване, но тя ме спря с усмивка:
- От помощ може да имам нужда по време на работата. За носенето на куфари не се притеснявай.
Започваше да ми харесва все повече... Днес ролите бяха разпределени по нов начин...
Довърших кафето си, пропуснах с удоволствие закуската и заварих спътницата си на изхода на хотела, готова за подвизи.
- Чувал ли си за село Косен?
- Там ли отиваме днес?
- Ако е рекъл Господ... На път никога не се знае.
Подобен фатализъм за едно разстояние от 14 километра ми се стори пресилен. На слизане от раздрънкания автобус селските кучета ни посрещнаха с лай в тоналност "добре дошли мажор". Огледахме се за миг, но веднага след това си пролича подготовката на спътницата ми - нещо което на мен, екскурзианта в това пътуване ми липсваше.
- А сега да отидем у баба Галя. Къщата трябва да е на две минути от тук... Куфарът остава тук. Никой нищо няма да пипне.
Само успях да кимна. Наистина след по-малко от пет минути вече отваряхме малка зелена порта, чието скърцане заместваше подобаващо липсващия звънец. Баба ви Галя вече се носеше да ни посрещне:
- Хайде мори, чакаме Ви, чакаме... Ха, добре дошли! Я, какъв ти е хубав, мори! Ама това ли ти беше племеника? Че той по-таквоз, едър един! Да ти е жив здрав!
- А, това е Митко. На Петър е приятел! Моят мискинин не можеш да го мръднеш от града.
Двете жени се прегърнаха и всички се отправихме към схлупената къщурка, прескачайки малко тиня, няколко кокошки и детски играчки. После забелязах и децата - 7-8 момчета и едно момиче гонеха съсредоточено из калта една овца, която проблейваше жално, изплезила вече език и готова да се предаде на ласките на малките преследвачи. Ухаеше на цветя, на трева, на кал, животни и вятър от планината. Лекията аромат на козунаците довършваше картината от миризми, в която бяхме попаднали.
Кафето ни чакаше на малката кухненска маса в кухнята, сервирано с голяма любов в три различни порцеланови чашки върху мазна мушама на ярки червени цветя. Седнах на разнебитения стол и по лицето ми се разля доволна усмивка.
Пропуснах с усмивка следващите двадесет минути женско уводно бъбрене и продължих сърбането от сутринта. След това баба Галя ме стресна. Бях изпил кафето си и оставил чашката, когато тя се пресегна и с бърз жест я обърна с гърлото нагоре. Усмихна се и тя и продължи да бъбри, докато обръщаше и чашката на леля Аня. Двете жени продължиха глъчката още няколко минути, след което се възцари подготвителна тишина. Детските гласове на двора само подчертаха силата й в кухнята. Баба Галя се пресегна към чашките. Първо обърна моята, огледа я за няколко секунди с професионално отегчение и пак я захлупи.
- Митко, Миткооо... Всичките сте... Ама хайде... Да ти кажа ли, баба, да ти премълча ли?... Ма то си е там. Какво да ти го премълчавам. Ти, баба, дете ще правиш. Ще правиш, ма няма да занеш. И няма да го видиш. Ще расте. Голямо Живо и здраво ще е, ма ти няма да знаиш, че син ще имаш. Ей, мъже начи, мории, Аноо... Ама за това момче без кафето да не го мислиш, че такъв и той кат всички...
- Леля Аня гледаше през малкото прозорче и цъкаше с език. После изпъшка и се обърна. Баба Галя беше притихнала и двете жени ме гледаха. Примигнах няколко пъти и се опитах да се усмихна. Сетих се, че няма на какво и не го направих. После станах тихо, понадигнах панталона си със загащващо движение и се измъкнах на двора. Седнах на стъпалата и се заслушах в следващото гледане. На леля Аня се падаха пътувания, голяма лодка пълна с плодове щяла да кара, но щяла да я обърне и полодвете плували по вода. Тук нещата бяха по-мъгляви. То и в моята чаша мъглявината не беше малка. Спрях да слушам и се замислих за това, което ми беше предрекла циганката. Не беше характерно за мен. Аз нямах донжуански похождения от типа "една нощ е добре, а сутринта е време за раздяла"... Странно... Махнах мислено с ръка. Забравих и се усмихнах. Децата бяха сгащили овцата в единия край на двора и й връзваха шарени панделки. На пътната врата застанаха двама яки мъже с тави в ръце и млада жена, която беше подпряла на хълбока си леген.

следва продължение