автор: Remembrance

Нощта бе нежна.
Стъпките им по мекия хладен пясък, веселата глъч в оазиса, запалените огньове - завладя ги мир и спокойствие, утешаващи изтощените им същества.
Излегнаха се близо до топлината на пламъците, с поглед един към друг. Той се усмихна и я погали по раменете. Радваше се дори на дъха й, така близо до неговия, на кичурите коса, с проблясваща светлина по тях.
- Трябва да се върна за нея и да я освободя - каза тя тихо, борейки се с явно притеснение.
Той се опита да запази спокойствие. Подпря се на лакът и я доближи до себе си, прегръщайки я.
- Ти каза, че тя ще пази там. Ти каза, че тя е добре.
- Жената от кервана ми каза, че няма да мога да намеря пътя, ако тя не е с мен. Трябва да съм цяла.
- Защо тогава трябваше изобщо да се отделяш от нея?
- За да получа свобода. Душата ми трябваше да знае какво е да живееш извън затвор. Сега съм силна, ще успея да открия начин да я изведа оттам. А ти имаш нужда от цялото си сърце. Разбираш ли, няма как да наследиш истинската си съдба, ако не си цял вътре.
Той се отпусна назад и се загледа в проблясващите измежду искрите звезди. Преглътна тежко, размишляваше.
- Защо трябваше да извървяваме целия този път? Само за да се върнем обратно?
- Ще дойдеш ли с мен? - тя светна и се покатери върху него, обгръщайки го с тялото си, целувайки го.
Плачеше му се, вместо това той се разсмя.
- Ти пазиш половината ми сърце. - и преди тя да запротестира, допълни - Освен това те обичам. Ти наистина трябва да си цяла. Както и аз.
Тя замря за миг.
- Страх ли те е?
Той кимна.
- Не бива - усмихна се тя. - Ще открием себе си и ще намерим онзи свят, където ще сме у дома.
- Заедно ли?
Тя се обърна и погледна небето.
- Докато вселената пази душите ни и ни праща светлината си, ще сме там, където ни е отредено. Аз ще те обичам винаги.
Прибраха се тихо в шатрата. Никой не посмя да ги безпокои до утрото.