автор: meiia

Кой не вярва,че ги няма косите ти,
онези твои абаносови сънища.
Кой шепти,че са мъртви очите ти
за дъщеря ти,за простори и пътища.
Кой ми каза,че си станала рано
и си месила пита на тръгване.
Помня вярата моя подканяше
с красота.От злобата я изтръгваше.
Кой ли лъже,че те няма наоколо
с дрехи чисти на отдадена жрица.
Кой те иска нейде в дълбокото
от живота ти,бяла вдовице.
Кой ли гарван изпрати послание.
Аз не вярвам,но камбаните шепнат.
Може би ти даряват стенания
вместо неполучен любовен шепот.
Тази нощ,докато съм будувала
и съм търсила истина неразгадаема,
ти със всичко си се сбогувала
и си ни опрощавала дадените ни заеми.
Пак не вярвам,че твоите къдри,
реките ти,като болката черни
ги няма.Прости,че не станахме мъдри.
И на любовта ти не останахме верни.
И аз не вярвам,че ги няма косите ти,
онези твои несбъднати сънища.
Защо ли на мъртвите им затварят очите.
А ги чакат безкрайните,вечните пътища...