автор: valiordanov

Така съм свикнал!
Да разяждам пламъка
и да проклинам мъртвото безвремие.
Поверието,
че луната страда по нощта
граничи
с непредсказаната лудост,
щом утрото закусва самота
и свети отразено в себе си.
Развявам тишината като знаме,
а нищото ме гледа смаяно,
свирепо.
Ехото ми сочи мелници
с които да се бия,
но знам,
че истината не търпи сражения.
Отглежда гълъби
които пуска да летят във мислите
с маслинни клонки.
Така съм свикнал!
Да се вслушвам в себе си,
а кръговратът в който се въртя
за този свят
е само малка точка.
Нима съм атом
който ще избухне
и ще превърне точката във прах?
Живея да открия тази истина.
Не се заключвам във килията с въпроси:
Докога ще бъда тук?
Защо живях?...
Така съм свикнал и такъв ще бъда!
Не съм осъден,
затова съм сам!
От мойта жар ще пари битието!
Създадох я, за да горя
когато си отида!