автор: papacot

Прегоря от очакване слънцето
и потъва в червения залез.
Но през своите дълги безсъници
всяка нощ със смъртта ще пролазва.

Ще се втурва в сънливите утрини.
Ще събужда прозорците тихо.
Ще ни спуска с лъчите си люлките.
И ще пише по пясъка стихове.

А морето с вълни ще изтрива тук
остарелите в полет безсмъртия.
То обича така – без сълзи и звук –
към безумна любов да ни хвърля.

Няма сила, която да върже пак
лекокрилия кораб за пристан.
Сляпо слънце се моли на бог и бряг –
да остане в живот до поискване.

Ще изригне и после ще тръгне там,
накъдето провиждат очите.
Пак ще топли прощално земята, знам,
по която умират мечтите.

То не знае, че в изгрева няма храм,
в който слепи звезди да се сгушат.
Празно слънце, изсмукано грам по грам.
Жълта шапка с червени ботуши.