автор: artoa13

Есента е кална, мършава, студена,
с капа на плашило килнато на юг.
Слънцето преряза топлата си вена
и умира бавно, тя остава тук.

Влачи се и проси слънчеви милувки,
пръсти костеливи кърши- клони голи
Иска да му прати хиляди целувки
ала няма птици за да ги помоли.

Пазвата и стине, вятърът бродяга
само ще надникне и ще си отиде.
На тревата жълта уморено ляга
за последно синьото небе да види.

После се завива през глава с мъглища
плаче-беше щедра, а сега е гола
като почерняло палено стърнище
със трева по бузите едва набола.