автор: npoBpaTeHuk

Всяка прилика и разлика с действителни лица е умишлена.


Някои хора търсят любовта цял живот. Търсят на места, където със сигурност е, където би трябвало да е, дори и на места където може би е. Изчакват удобния момент, прогнозират подходящото време, чакат подредбата на звездите. Най-интересното е, че тези хора много рядко я откриват. "Любовта", с главно Л, често се оказва поредната кула от слонова кост, поредното дългоочаквано и никога не получено писмо. Нека ви разкажа, как не търсех любовта, а почти я открих. И почти остана.
Всичко започна като поредната безсмислена задача, в поредния безсмислен ден. Гениалните CEO-та на компанията решили, че глобалното обединяване на всички IT ресурси, щяло да подобри творческия климат и не-знам-си-още-какви-глупости. Всичко щеше да е в реда на нещата, ако не беше петък. Да бъдем честни - никой не обича безсмислена и времепоглъщаща работа в петък следобяд. Както се очакваше, "15-те минути за миграцията" се превърнаха в едни съвсем скромни четири часа. Въпреки, че оставането до 9 вечерта в петък не е особено приятно, няма нищо по-хубаво от това, да надуеш на скромните колонки на колегите си малко Флойд, ей така за да се опиташ да ги излекуваш от седмичното мъчение с...няма да цитирам дори името на тая долна заблуда, наречена "музика". Естествено, както се очакваше, трябваше да пътувам за вкъщи. Обаче какъв транспорт има към 10 вечерта. Моментално изключих влака в 11:30 и остана варианта автобус до една част от маршрута + "обади се на приятел" до края. Влизайки с бурна радост из сърце в Централната автогара се насочих към гишето и изричайки: "Добър вечер. Един билет до Първия етап за автобуса в 22:00." и очаквайки въпроса студентски или нормален, вече си отварях устата за "-Сту...-НЯМА БИЛЕТИ!". Усмивката ми замръзна, като отношенията между Северна и Южна Корея. С убедеността си на пророк от Стария завет, се насочих към перона, таейки надеждата за "Качвай се момче, имаме едно място!". Вярата ми в Провидението рухна по-бързо от развития социализъм. Оставайки на перона и гледайки към отпътуващия автобус, инженерната мисъл в мен заработи. След мъчително 30 секудно мисловно "Ъъъ", прозрението ме осени. "Помощта от приятел" просто трябваше да попътува още 20км. След кратка телефонна кореспонденция всичко беше уредено. С нова усмивка и завидна доза оптимизъм се насочих към гишето за билетите и гордо заявих "Един билет до По-далече.". Очаквайки час и половина безмозъчно съзерцаване на PSP-то си извадих портфейла и чувайки "Шест лева.", бях готов да изключа вторичните си рефлекси до второ повикване.
В този момент се чу най-правилното и благозвучно:
-Извинете. Случайно дочух, че ще пътувате до Първия етап. Как мислите да се придвижите от По-далече?
Обърнах се и видях това, което не търсех, но по-късно се оказа, че почти съм намерил.
-Ами един приятел ще дойде да ме вземе с автомобил(не кола). - казах аз, повлиян от прекрасно структурираното и казано изречение.
-А дали ще Ви е проблем да пътувам с Вас, тъй като автобусът в десет беше пълен.
–Разбира се, че не е проблем. - отвърнах и тя си купи билет за автобуса. Моето място беше 39, а нейното 40.
-Само ще отида да си купя вода и ще се качваме. Вие искате ли нещо? - каза тя и ме погледна с очите си. Ама не такива обикновени, а от ония, специалните.
Мислейки си "Брей какви хубави очи имаш...", казах само:
-Не, благодаря.
Набрах телефона и казах на моя жокер, че ще има още един нощен пътник за среднощния експрес. На въпроса му "Поне хубава ли е?" му отговорих многозначително нещо от сорта, че не това е най-важното. Тя се върна, качихме се на автобуса и след кратък избор на места, пътуването започна, а с него и моите мисли:"Че е хубава, хубава. Че говори културно, говори. Че ми се иска да я заговоря, иска ми се. Ама как?". След няколко неуспешни опита, проведени като коментари за локалния климат в автобуса и ETA на автобуса бях на прага да извадя PSP-то и да чуя "Сладката миризма на велика мъка...". Незнайно как, разговорът потръгна от един от последните ми коментари автобусните превози и ролята на стюардите в тях.
–Имах едно пътуване, при което не стига, че шофьора караше с 50км/ч, ами и успя да се блъсне на перона на автогарата. - каза тя и чух нейния смях, ама не обикновен, а от оня, специалния.
Бавно разговора потръгна и от дума на дума разбрах с какво се занимава. Оказа се, че се занимава със създаването на нещото, което беше религия за мен, като малък. Споделяйки моите спомени, истории и мисли, допълвайки ги с малко развитие, разговорът придоби съвсем приятна и непринудена посока. Неусетно тя попита дали можем да минем на ти, но въпреки това запази силата на особено силното си и изискано говорене, което първоначално ме впечатли. Споделих с нея част от моите надежди и мечти и напълно се бях отдал на магията на чисто човешкото общуване. За съжаление бях толкова въодушевен от детските си спомени и човекът, който ги приемаше за нещо, ако не приятно, то поне нормално за разговор в нощен автобус, че неусетно стигнахме до спирката. Как исках този разговор да продължи още поне мъничко. Този толкова деликатен и прекрасен човек, който седеше до мен и ме слушаше с непринуденото разбиране на стар приятел или поне доста добре го имитираше, ме плени напълно. Отдавна не бях срещал такива същества и си мислих, че са отлетели към страната на мечтите, заедно с моето детство. В този момент си помислих, как все пак приказките се случват и в живота, как дъха на прясно окосената трева от моето детство нахлува в мислите ми след всяка нейна усмивка. Изтръпнах. Това беше Тя. Онази любов, която дойде още преди шест години в една майска сутрин, която ме топлеше през един дъждовен ноември преди три години. Същата е. Отново си представих, как остава. Как решава този път да продължи по-дълго престоя си при мен. Не просто да каже "Здравей, тук съм. Винаги съм била тук от началото на света. За съжаление си тръгвам, защото е все още рано." Знаех, че е неизбежно да се случи, затова просто мълчаливо си казах "Разбирам, но все пак ти благодаря, че се отби. Мислех, че си си взела сбогом с мен".
Намалявайки скоростта си, автобусът отби и скоро всички се озовахме в автомобила и започнахме финалната част от нашето пътуване. На приятелят беше далеч по-лесно да започне разговор с нея, отколкото на наивния нощен пасажер. Естествено той попита изключително логичният въпрос, който би вълнувал всеки нормален човек:
-Само не мога да разбера - как не го е страх такова момиче като теб, да пътува в един през нощта с двама напълно непознати?
-Научила съм се да преценявам хората. - това за пореден път ме разтресе и чух, как Любовта прошепна:"Никога не съм си взималa сбогом с теб". Все пак, въпреки всичко, може би съм бил прав поне за половината от нещата. Може би наистина разговорът ни й е бил приятен? Потапяйки се в подобни разсъждения, относно нейните мисли и дали съм бил омагьосан тази нощ от радиото се чу "Somewhere over the rainbow...and the dreams that you dare to dream really do come true...if happy little blue birds fly beyond the rainbow Why oh why can`t I?". В този момент дойде и нейното:
-Ей там, при по-силно светещата лампа ще спрем. - тя си тръгваше. Завинаги.
–Е, наистина доста интересно и приятно пътуване беше.
-Ще се радвам, ако искаш да вземеш онези неща - с удоволствие ще ти съдействам за цялата колекция от новата серия.
-Може би...
Пожелахме си лека нощ. Продължихме нашето пътуване, а тя приключи нейното. Посещението беше тъкмо на време. Любовта пак си замина. Ще я чакам и следващия път. Може би тогава ще остане.