автор: galina

И до днес битуват легендите за бродещи сред развалините призраци на монаси, обитаващи един от най-старите манастири в България, известен като Аладжа манастир.
Всъщност, това не е истинското християнско име на тази скална обител. Съществува предание, че той се е наричал „ Свети Спас”, име произлизащо от Христос- Спасител, но по-късно, след падането на България под турско робство, от обезлюдения и изоставен манастир остават само шарените стенописи да напомнят за него. Именно те са дали повод да бъде наречен „аладжа”, което на персийско-турски означава „пъстър, шарен”.
Счита се, че този скален манастир, намиращ се на нашето черноморие / недалеч от Варна / е част от един огромен комплекс от над 500 подобни обители на територията на Североизточна България, свързани с разпространеното във Византия и България учение за божествената етергия – исихазма.
Същността на това учение е, че единението с Бога се постига, когато човек успее да види Божествената светлина, а това може да стане чрез особена исихастка практика, която включва поставянето на тялото в специално положение за молитва, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва.
Видни български последователи на исихазма били св.Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий и много други монаси.
Историците твърдят, че създаването на този тип обители е свързано още с появата на християнството, когато пещерата е била основен символ в най-важните християнски тайнства, а именно Рождество и Възкресение.
Отшелниците и ранните монашески братства от IV – VI век обикновено са ползвали пещери за своето отшелничество. Така скалните манастири от средновековието се явяват продължители на тази традиция.

/ следва /