Все още ли ти липсва, това което бях?
Нещастен образ, потънал във безвремие.
От късовете ми защо забърсваш прах
и те намирам да се молиш за спасение.
Разкъсва ли те още миналото ми лице,
с безкрайни белези по светлата ти кожа,
когато на поднос поднесох собственото си сърце,
а времето ти го отне в самотна ложа.
Обгръща ли те и до днес грима със който бях,
със плахи сенки и устни разкривени,
следи от гол, непървороден грях,
невръстен опит във игрите за големи.
Обръщаш ли се вече тихо след съдбата
да търсиш моят край във нечие начало.
Аз чувам твойте мисли крачат към вратата...
Една врата, а всъщност огледало.