автор: chocolate

Нарисувай ми, художнико мой, Любовта на картина.
Ще можеш ли?..
Ще ти стигнат ли въображението и силите?
Аз едва ли съм способна да ти подскажа -
откъде да тръгнеш и докъде да стигнеш -
никога не съм била достатъчно обичана, от никого.
Или на мен не ми е било достатъчно, може би...
Сигурно разлика има,
но аз, в слепотата си, не съм я виждала.
Грях ли е, че за още обич се взирам в дните -
в сегашното, в бъдещето и в миналото?!
Алчност ли е, че питам?!...

Поне ти да ме разбираше...
Онази нощ – в какво ли не се вричаше -
опит от устните ми мълвеше клетви и стихове -
колко в тях беше истината?
Поне в твоите очи, за Нея да открия нюанс и щрих...

Искам те.
Можеш да се обзаложиш, на каквото ти стиска – ще те имам.
И отново, и отново ще боли -
от докосването на пламъка до живото.
И после – няма как да го скриеш -
на безброй наивни ще се наложи да обясниш,
че вкусът на пияните вишни
от различните устни – различен е.
И да тръгнеш нанякъде със затворени очи,
и с вяра, и без вяра – е безсмислено -
хилядите зейнали врати ще погълнат твоята идентичност;
като шагренова кожа светът на мечтите ти ще се свива
и миг преди да се предадеш пред последния избор -
ще си спомниш за мен, в желанията си така невинна.
Ще разбереш – колко любовта ми ти е липсвала
и колко близо един до друг сме били...

Нарисувай ми, художнико мой, ако можеш, тази картина.
Любопитно ми е – зад коя метафора ще ме скриеш -
клада ли ще съм,.. огнище ли...;
стрела... или птица...;
море... или стихия, помитаща...
Любовта има толкова различни лица и очи
и ни застига, проклетницата, по пътя извиващ се,
с одеяло есенно ни завива,
в себе си ни скрива... Да можеше да е завинаги...
И не стига, на никого не стига... - дори и когато я има...
И на нас – никак...