автор: hristoodz

Седнало на пейка в градската градина едно възниско, гърбаво и грозно човече, една безобидна душица, унесено гледаше със сините си по детски чисти очички минаващите хора и плачеше от болка и наранена гордост. Безразличието, жестокостта и пренебрежението на бездушните хора,
постоянните им задевки, обиди и навиквания накърняваха нежната му и без това крехка душица. Подигравките и подмятанията на децата, тяхната невинно – наивна жестокост го принуждаваха да ги избягва и заобикаля от далече. Не понасяше закачките им и имитиращото походката му кълчене зад гърба си.

Това безобидно и объркано творение на природата живееше само, нямаше си никого, ни една душица на този свят, която да го обича, да се грижи за него и да му дава капчица топлинка и нежност. Беше бездомно и самотно и като пребито куче, накуцващо се влачеше по улиците на големия град- навсякъде гонено и хокано. Как беше попаднало в града и откъде бе дошло никой не знаеше и не се интересуваше от това къде живее и как се поминува. Забързаните, потопени в сивото ежедневие на живота си, хора го подминаваха без да му обръщат внимание и никой не искаше да знае за правото му на живот и мъничко радост.

Това жалко и клето създание беше облечено в дрипи, независимо от непоносимата жега носеше дълго, не по мярка, отдавна потрито и износено палто и ушанка с пуснати като криле наушници. Ботите му бяха очукани и подпетени. Спеше по пейките, на тихи и закрити места между блоковете, близо до обществени сгради и болници, в изоставени бараки и другаде, където му попаднеше, според случая. През зимата квартируваше със скитащи котки и бездомни кучета. Хранеше се с каквото намери, ровеше по казаните, кошовете и контейнерите. Обикаляше павилионите за бърза закуска и се бореше с кучетата за остатъците от баници, кифли или от други закуски, ако имаше късмет получаваше топла баница от някой по- милостив и добродушен човек. Случваше се понякога собствениците да му възлагат работа: да почиства масите, да събира отпадъците и бутилки и в замяна на това, като награда получаваше топла и вкусна баничка.

В късния следобед дърветата в парка хвърляха дълги сенки, слънцето клонеше към залез, докосвайки с нажеженото си до червено кълбо гръбнака на Чернатица бавно се спускаше надолу за отдих и покой. Въпреки това беше все още горещо, едри капки пот се стичаха по грубото лице на нещастното човече. То час по час бършеше с опакото на ръката си челото и не спираше да плачи. После стана и се запъти да търси место за нощувка. Пресичайки оживената улица едва не стана жертва на пътен инцидент. Един джип, от онези луксозните, изсвири със спирачките си само на метър от него. Разбеснелият се собственик на джипа с шутове и викове го изпрати до тротоара:

- Къде си тръгнал, бе, изрод такъв! Маймуно, за теб няма ли пешеходна пътека! Защо не те прибере господ, за да не грозиш света и да ядеш напразно хляба!

Дълго ходи той из големия град и най- сетне намери едно уединено и забутано място за спане в една тиха и неосветена улица. Подобните на нея улици криеха потенциална опасност за живота на случайните минувачи нощем. На тях се подвизаваше и дебнеше всякаква паплач и измет, но то не знаеше това и не допускаше, че може да стане жертва на нечие насилие.

На сутринта го намериха проснат по гръб с разбит череп. Полицията дълго разпитва свидетелите и накрая заключи, че е убит от банда хулиганстващи гамени, след пореден запой, натоварили го на дошлата линейка и с това всичко се е приключило.

Житейският път на това клето и нещастно божe създание завършил в каца с формалин, за да бъде показвано на бъдещите студенти по медицина, като уникално творение на природата и най- сетне тази безобидна и ненужна твар беше оценена по достойнство в служба на медицината и здравето на хората. Ако не с друго, само това е достатъчно, за да носи с право името човек...