автор: milcho

Продължение на историята „Когато станах Кришна”

         Виж Балдев (така се нарича индуса съседа ми по стая, не по килия, хахаха!) съгласен съм, че много неща са се изменили през тия 25 години, но аз такава я помня Индия. Тогава тъй я видях за първи път, а май и за последен ще е. Така, че такава си я спомням. Много вода е изтекла в Ганг и Ямуна, но индийските очи са си останали все такива, и го поглеждам.
         Балдев Сатианараяна е тук, като поканен геоексперт да работи с немските колеги ми се усмихва приветливо. Няма я, обаче, тази 64 каратова усмивка. Нещо го смущава или е усвоил вече европейските норми - да се усмихва протоколно, а не по детски с душата си. Той за късмет се оказва родом от същата провинция в северна Индия – недалеко от Рурки където съм бил и е радостен, че среща човек който е минал по тия места. Готви си ориз и зеленчуци.
         –Ядеш ли месо, го питам?
         –Не, отрича той, но тук по някой път се случва, само пилешко. Но в Индия, не. Там у дома никой не яде месо. Съобразявам се с обичаите ни.
         –Вчера, казвам на Балдев Сатианараяна, бях тук на един индийски ресторант, до Ратхауса се намира - „Кашмир”.          
         –Ааа, знам го, те са пакистанци собствениците, но не готвят както ние в Индия – на теб как ти се стори?          
         –Нормално, казвам, много къри слагат в манджите и са доста люти. Един хляб дават като издута палачинка, като балонче и е вкусен. Но ориза е 6-ст, не знам как го правите, супер е! И един такъв шарен.
         –Като го варим трябва да сложиш и малко мазнина за да не се слепва, обяснява той.
         –А, ти си Хинду, значи?, заключавам.
         –Да, кима той. Аз пък съм православен? Той се пули, няма и представа какво е това православен (ортодокс).
         –Вие имате много божества, постановявам аз, колко бяха - 64 милиона…? закачам се аз.
         –Но главните са само 16000, казва той… и е сериозен.
         Боже мой, 16000… И т.н. и сладко си приказваме ни с него и чувствам, как у мен се появява желание да опиша най-куриозната част от пътуването ми в Индия: пътуването от Ню Дели до Рурки и моите Кришна-превъплащения. Имал съм доста интересни пътувания, но това пътуване с „Амбасадор” до Рурки е най-яркото. Та стига с тия, ала-бала ами да преминем по същество.

         И така напред към Рурки с „Амбасадор”!

Който не е бил по тия места е трудно да си представи, а е невъзможно да се опише цялата палитра от нюанси на уличната атмосфера на един ден в Дели по онова време, пък и по това време навярно. Улицата е една цяла вселена. По платното се движат всевъзможни превозни средства, най-вече хора с нещо като велосипеди и странни моторетки - рикши-триколки, които надават пронизителни звукове с клаксоните си. Тук се счита за задължително май, като седнеш на мотора да включиш веднага бибипката! Ей така за да те забележат, при това в навалицата и задръстванията отляво и от дясно се водят приветливи мохабети мужду околните водачи, споделят се новини, какво ли не още, но няма нервност, псувни и това от сорта:
         –Къде се муаш бе говедо! или
         –Къде караш ма краво! от нашия типичен софийски шофьорски жаргон.
         Впрочем говедата тук са на почит! Те си се шляят бавно, бавно по улиците и се излежават в парковете и им подхвърлят по някоя питка да замезят! Индуса може да пости и да не яде нищо или да вегетира само с по един фъстък на ден, но за кравата има питка - тя е на почит. Пък са кльощави тия индийски говеда и крави. Има и впрегатни волове с големи рога, които работят и теглят едни големи каруци, но като ги пенсионират, не ги правят на говежда саздърма, а ги пускат по улиците на Дели или другаде на свобода. А на челата им мацват малко червена боя за да се знае, че това са почетни крави, свещени говеда-пенсионери и им дават за награда по някое „пури” (хляб като питка) да похапнат. За бусовете, колите и камионите да не говорим пълно е със всякакви чешити и марки. Градските бусове са като, гроздове с хора – колкото вътре толкова и вън по стъпенките и отзад, отгоре не. Отгоре на покрива на бусовете в града няма хора, но за сметка на това с междуградските може да се пътува и на покрива. И са тренирани тия йоги… возят се и никой не пада, поне аз не видях. А и да падне, сори, такава му била кармата: )
         Няколко думи за нашия „Амбасадор”(или „Посланик” – т.е. кола само за ВИП персони, хахаха!), на който поверихме живота си. Ами, кола от типа на старите лондонските таксита. Отзад една широка седалка – отпред шофьора и до него отдясно място за още един пътник - придружаващия ни доц. Рехан Шривастава. Помежду тях е капака на мотора. В такива коли таксита в ЮКей пътниците са отделени от шофьора с предпазно стъкло, абе патили са тия ЮКейските шофьори на таксита. Но тук нямаше такова стъкло и спокойно си бъбрехме с г-н Рехан. Той ни осведомяваше за някои забележителности покрай които минавахме в града, Ред Форт, Желязната неръждаема колона(пилар), която ако я обхванеш с две ръце ще ти се сбъдне желанието… и т-н. Той хич не се впечатляваше от това, че пред нас се движеше например кола с биволи и задръстваше пътя 10 минути. Шофьора също не го беше еня, платено му беше вече или щеше да му се плати топтан, за целия път и той беше доволен, че днес има работа. Движехме се като мравки, не като охлюви и бавно, бавно напредвахме в суматохата незнайно накъде, но смятахме, че е към Рурки. След два часа туткане и моткане, спиране тръгване, най-накрая вече изморени помолихме да спре до един крайпътен открит пазар, да се поразтъпчем. Шофьора това и чакаше веднага щом получи командата от Рехан отби и ние слязохме и си купихме една връзка със зелени банани, която ни я сложиха в един полиетиленов плик. Този плик, драги ми читатели изигра ключова роля при последвалите събития. И така като с освежихме отново се вляхме в реката пътуващи. Вече се движехме 2 часа и още нямаше и идея кога ще напуснем Дели.
          Не щеш ли изведнъж излязохме на един междуселски път (хай-уей) и колата ускори ход! Ние се оживихме. От ляво и дясно се точеха полета от захарна тръстика. Тук-там се мяркаше по някоя тухлена къщурка с покрив и някакви съоръжения около нея и Рехан ни обясни, че там на място варели захарната тръстика и после блоковете нерафинирана, кафява захар я карали в заводите за да правят от нея бялата захар (за белите хора). Колата се носеше по пътя и на нас ни беше приятно и екзотично и си мечтаехме за какво ли не. От време на време ни изпреварваха крайградски автобуси – с гроздове от пътници или се разминавахме с такива които пътуваха в обратна посока към Делхи. Но мили приятели, дяволът не спи. Или като повтаря многократно Козма Прутков: „Бъди нащрек!” Изведнъж „Амбасадора” прихърка, припука и спря край пътя.
          –Шефе, обадих се аз, нали Ви казах, тая кола не струва, сутринта и бяха извадени всичките карантии пред хотела. Ще си патим с нея.
         Шофьора слезе, слезе и доц. Рехан. Поведоха приятелски разговор, на хинду. Ние спотаени на задната седалка напрегнато мълчахме. По едно време, се зададе един междуселски бус пълен с хора пътуващи за Дели. Нашия човек, се затича и ловко му се метна и тогава забелязахме, че в едната си ръка държи туба. Рехан му помаха приятелски усмихнат и се обърна към нас, тъй като го гледахме с очакване.
          –Ноу гезълайн… (Няма бензин) каза, той отиде до Делхи да напълни тубата за да зареди.          
         Изненада, изненада! Хахаха! Абе аланколоу…абе не можа ли да прецениш, бе 160 км са…колко трябва да заредиш? Ами сега ние кво ше правим тука насред тръстиките … Гледахме се един друг в недоумение.
          –И колко ще чакаме, питам Рехан?
          –Ноу проблъм, каза той, скоро ще дойде с другия бус…
         А е жега, слънцето напича и няма къде да се денеш. „Посланика” черен и в него е още по топло… По едно време естествените си нужди си казаха думата и ние ръгнахме из тръстиките.
         –Виж, загрижен ме погледна Рехан, кажи на професора да не се отдалечава много, много, има змии. Нови 20, ами сега?
         –Шефе…викам, елате тука до колата, казаха, че пълно със змии.
         В резултат на този анонс, Шефа и Планетолога бързо изскочиха от тръстиката. Приседнахме на пътя до „Амбасадора”, където имаше малка сенчица.
         –Хич не са сладки тия тръстики, констатира Планеталога, който дъвчеше един стрък.
         –Я дай, по един банан, каза ми Шефа и ние захрупахме.
         На вид бананите бяха зелени, но от силното слънце бяха сладки. Рехан поведе научен разговор с Планетолога и бях привлечен да превеждам, но със нежелание го правех. И така неусетно мина около час… В това време куп автобуси минаха и в двете посоки, и пасажерите им ни махаха приятелски с 64 каратови усмивки. Най-накрая се появи и нашия човек с тубата, който посрещнахме с радостни възгласи:
         –Къде се бавиш бе майна!?
         Той скочи от буса и с пълната туба се запъти към „Амбасадора” си. Ние гледахме как отви капачката на резервоара и започна да сипва бензина. Но боже праведни, той нямаше фуния и бензина се изливаше и попиваше направо във вечната индийска земя. За секунди бензина изчезваше пред очите ни. Гледахме като треснати и Шефа ме дръпна:  
         –Я дай плика от бананите, каза. И се провикна:
         –Стоп, Стоп, Стоооп!
         Рехан и шофьора, който нехаеше, че бензина си отива, ни погледна учудено? Какво има?, запита Рехан.
         –Момент маль!, обърна Шефа на немски, език който му беше като майчин. Изтръгна тубата от ръцете на шофьора и веднага организира трансфера на бензина от тубата в резервоара.
         –Дръж плика от бананите, каза на Планетолога, изсипвайки бананите на седалката. (Тук, ще видите колко е важно, като пътуваш с „Амбасадор” в Индия да имаш найлонов плик под ръка!) Скъса със зъби една малка дупка в плика и напъха края на плика с дупката в колата. После ни каза с колегата да държим плика като фуния и започна да излива бензина в плика, който тутакси се изду от бензина като виме на крава. Аз започнах да го стискам и насочвам към отвора на резервоара с опитни движения все едно доя крава…(за първи и последен път, до тогава и от тогава) И така до капка бензина бе издоен където му беше мястото. Ние въздъхнахме облекчено, както е при една добре свършена работа, а индусите ни гледаха с като треснати, но с уважение. Качихме се отново на „Амбасадора”, който запърпори напред.
          Изморени и слънчасали дремехме отзад. Пиеше ни се вода и се поинтересувах дали няма да спрем някъде за по чаша кола или вода. - ОК!, обясни придружителя ни, ще минем скоро покрай гр. Мерут един град по пътя за Рурки, каза, и там ще почиваме. Наближаваше обед. Отново успокоени друсахме по неравния път. Напразно! Трябва да си нащрек, приятели, щом пътуваш по непознати места още повече, с „Амбасадор”! Изведнъж праааассссс, буууммм нещо ни разтресе, колата се завъртя на пътя и спря. Ококорихме очи, дрямката ни моментално се изпари. Бяхме ударени от преминаваща селскостопанска машина. Широка и извън габаритна – нещо като брана или някаква редосеялка. Опитахме се да излезем от колата, но вратите не се отваряха. Редосеялката беше отрязала като с нож, външните дръжки на вратите на „Амбасадора” от дясната страна. Някак си се измъкнахме един по един от лявата страна и се питахме един друг има ли ни нещо. За щастие никой не беше пострадал. Само замайване и уплаха. Това беше второто ми пътуване с Планетолога с кола, и ето пак попаднахме в катастрофа. Кутсуз работа. Край на Рурки, си помислихме, сега ще чакаме да дойде полиция, актове, свидетели, показания, протоколи за ПТП и т.н., а утре имахме лекция, срещи и т.н. Егати късмета! Нищо подобно. Напразно се тревожехме. Шофьора ни и Рехан беседваха приятелски с водача на редосеялката. Ама все едно нищо не се е случило. „Донт уори” – не се безпокойте ни махнаха, в Рурки ще оправят вратите на колата. Почти даже не се прегърнаха с виновника за отрязаните дръжки. Махнаха си като стари приятели и чао! Намъкнахме се обратно в колата от страната на действащите врати. И продължихме към Мерут. Ние обаче, бяхме стресирани и вече при разминаване с други коли автоматически се притискаме на ляво… В Мерут спряхме на нещо като крайпътно заведение, пихме кола, и нещо хапнахме. Планетолога се впусна в дълбочайша дискусия с Рехан, за причините на приливите, земетресенията и ролята на Луната, И ме притискаше постоянно да му превеждам, но аз му бях сърдит и не си давах много зор. Той обърна на ръкопашен английско-руски и грях ме на душата, се смеех вътрешно, като обясняваше с ръце за приливните сили…(„тидиал форсис”), но си траех. Мълчах понеже го считах, него почти за виновен за това приключение с колата. Вече, само да се върна, си казвах, повече няма да стъпя в кола с него.
Нейсе, пийнахме хапнахме и отново се качихме в колата, кой както може и потеглихме към Рурки, но тоя път си отваряхме очите на четири. От нас нищо не зависеше, но ние следяхме внимателно пътя и чакахме с нетърпение развръзката, т.е. да се отзовем в мистичния Рурки.
         Вече наближаваше късен следобед. По мои груби пресмятания трябваше вече да навлезем в околностите на Рурки! Но тия забавяния с бензина и с редосеялката ни удължиха програмата на пътуването с поне 2-3 часа и отгоре. Така че се получи не 6, а 8-9 часа и кусур. Затова пък незабравимо! Кога друг път ще ми си усмихне този късмет си мислех. И така се оказа. Гледах и попивах Индия с цялото си същество. Тогава ми беше интересно, а сега ми е мило. Тази Индия от моята младост. Незабравима!
         Неочаквано навлязохме в някакво попътно градче от селски тип. Шофьора-Майната се оживи. Скоростта беше малка и той почти беседваше с разминаващите се хора, махаха си с ръка за поздрав. Пътя започна да криволичи по някакви сокаци, преминавахме някакви малки мостчета, над нещо като канали или малки рекички. Мостчета бяха дървени и скърцаха, застрашително когато „Амбасадора” минаваше по тях. Мислено се кръстехме и давахме обет да запалим по някоя свещ ако си приберем живи и здрави от това пътуване. Но това не беше всичко. Неочаквано шофьора намали ход и се заприказва с един младеж. После съвсем спря. Шофьора ни седна до Рехан, на капака на двигателя, а младежа зае мястото му на шофьор и потеглихме. Изморен е, помислих си, и тук май има смяна на водачите. Пък може би са разбрали, че е оплескал нещата и сега го сменят. Нека си почине. Но странно, новия ни шофьор беше още по-неопитен. Нашият гуру (майната) му дяваше постоянно съвети и придържаше волана. Колата започна да залита ту наляво, ту надясно по пътя, хората се разбягваха. Вече ставаше и тъмно. Светеха само усмивките на нашите домакини. В полумрака шофьорчето успяваше с труд да улучи дървените мостчета и ние тръпнехме страх.
         –Питай го, защо тоя кара по този начин, помоли ме Шефа.
         –Уай, чендж дъ драйвър? (Защо се смени шофьора?) питам Рехан.
         –Аааа няма нищо, това е негов племенник, и сега се учи да кара…усмихна се той.
         Шефа моментално включи, и потупа Рехан по рамато:
          –Стоп, дъ кар! (Шефа в критични случаи, проговаряше на английски!)
          –Защо, Уай! Попита, Рехан.
          –Кажи му, друг път ще се учи…, обърна се той към мен. Преведох дословно, но и Рехан, усети гафа. Колата спря и статуквото беше възстановено. „Амбасадореее”!!!
Най-накрая вече вечерта, успешно влизаме в кампуса на Техническия университет в Рурки. Леле мале, май си струваше приключението с „Амбасадора”. Огромен съвременен кампус от ЮКейски тип. Кортове за тенис и красиви невисоки сгради, бюст на основателя - сър Томсон. Настаняват ни в едни уютни самостоятелни стаички, по земни от стаите в Ятри-Нивас. Пристига и проф. Батнагхар, висок, слаб индус, със правилни черти (това за чертите ние сме го измислили по наш образ и подобие). Безпокои се защо сме се забавили толкова. Кани ни на вечеря у дома си тази вечер и ние махваме с ръка на всички премеждия. Всичко което свърши добре е добро.
Отпускам се на леглото в стаичката си – все пак на дървено легло, а не на оня матрак в хотела в Дели. Утре е лекцията ни и после ще видим. Какво ли ми носи следващия ден?
         Май ще посетим и Харидуар, нещо такова ми обясняваше доц. Рехан за програмата ни в Рурки - свещен индуски град с много храмове, намиращ се в началото на канала на Ганг, който се спуска от Хималаите и дава начало на цялата система от канали, които дават живот на цялата равнина. И на полетата от захарни тръстики, т.е. на Индия.
         –Харидуар, там казва, Бийтълс са прекарали месеци за да се проникнат в хиндуизма, усмихва се загадъчно доц. Шривастава с неговата 64 каратовата усмивка!

Харидуар…хм, Харидуар повтарям си и се унасям.

Милчо КИ

Т-Берг, 2010-09-28, 08:47 МЕZ.