автор: nikoi

Повярвай: всичко вече е изгубено.
Отдавна плъховете имат миша дупка,
потомство с идеално равновесие:
не искат да си спомнят за живота си
под палубата винаги угрижена
от бури и вълнения загризана;
облизвана от рой вълни старателно;
отдавна плъховете са прозрели,
че мачтата съвсем не я е имало
и че платната ни са преспи сън,
които се белеят само в мислите
обнадеждени от попътен вятър
и двама с теб: кормчии на тъгата си
сме устремени остро към скалите
където спи отсъствие на миши дупки
и липса на желано равновесие.
Наследството ни ще потъне бързо
и някой ден след прилив ще останат
освободени от прозрачности капани
за светлина:
две матови стъкла
с които аз увеличавах твоето величие
а ти увеличаваше страха ми,
че старото море ще ни измами
с мираж за непотъване, стаен
във капка глътната вода солена

да, вече сме изгубени, повярвай
и музиката трябва да не спира,

когато равновесия умират
скалите са единствено пристанище.