автор: ZAGORA

Прахосница пилее злато по кленове и буки,
под булото от Тишина-кралицата на тишините.
В далечината гръб превиват чуки
и вият се огърлици- ята във висините.

По мен се стичат капчици тъга.
До глезен тъна сред отблясъци от шума.
В духа ми звънва изворче нега.
Пристъпвам с ум без мисъл и без дума.

...Когато ти дари ме със признание
сърцето ми изгря със есенни лъчи...
Сега сред призрачните очертания
съм спомен със избодени очи.

...Вървяхме двамата преплели длани,
метежно пролетни във есенните дни.
А всъщност към Голгота рани,
понесли бяхме- върху кръстове абсурдни.

Всяко начало е обречено да ражда край,
затуй от бъдеще превърнахме се в минало.
А беше някога за нас октомври- май
в далечини,които неусетно се разминаха.

Сега душата ми болезнено се мята
като омазана и смачкана хартия,
която ветрове търкалят по земята...
Душата ми е черната кутия...

Така боли от твоето отсъствие,
не теб,а себе си загубих сякаш!
Животът е безкрайно пътешествие…
и всяка есен през октомври ще те чакам...