автор: Remembrance

Вървяха бавно. Навлажняваха пресъхналите си устни, споглеждаха се, докосваха ръцете си.
- Сигурен съм, че се питаш същото като мен - поде пръв той.
- Кога ще свърши тази суша?
В мрака се вървеше значително по-лесно. Денят би изгорил телата им. Но тъмнината създаваше и допълнително напрежение.
Той спря изведнъж и почти ядосано извика:
- Искам да бъда с теб в светлина! Искам да можем да спрем, за да си починеш и за да мога да се погрижа за теб! - той погледна просълзен краката й, долавяйки в мрака окъсаността на плата и окървавените й рани.
Тя се засмя.
- Сигурна съм, че ще стане. Току-що пъхна ключа в ключалката.
Той огледа пясъците и пролазващия изгрев.
- Скоро ще трябва да се скрием...
В същия миг тя посочи в далечината сенките на наддигащ се керван.

Видяха ги и ги изчакаха. От камилите слязоха мъж и жена и ги доближиха. Останалите останаха по местата си. Мъжът и жената ги огледаха изненадано. Свалиха покривалата от главите и се спогледаха в нескрито недоумение. Мъжът се окопити пръв.
- Ще ви предложим превоз до следващия оазис. Половин ден път. Ще ви дадем плащове, за да се скриете от жегата.
Жената се приближи и им подаде водата си. След това донесе плат и тръгна към краката й.
Той скочи.
- Не. Това ще направя аз.

Когато вече пътуваха на камилите заедно с останалите, той им благодари. А от нейните очи се изля остатък от предишна тъга.
Той се наведе към ухото й с риск да падне в пясъка от умора.
- Сигурен съм, че си мислиш същото, което и аз.
Тя кимна.
- Това сме ние в пустинните ни образи. Обещай ми....
Той се взря в очите й с очакване.
- Обещай ми да не останем тук завинаги.
- Ще се преборим с всеки наш страх, обещавам ти - кимна той.