автор: nikoi

Сърцевината на деня е още само спомен бъдещ:
очакване за слънце диша сляпата уста на мрака.
Гърдите му събират светлина, на сбъдване осъдена
и чака следващата гибел. В мен тиктака

един от яд объркан бавен механизъм
на пясъчен часовник, който нищото измерва
и отброява неизвестността до следващата криза,
от глад за изгреви зачената, родила нови нерви,

иззад които като зад безбройни катинари и решетки
душата си душа във тремора на счупеното тяло,
накърмило със гняв представата за клетка,
за да расте до моя край. Нощта заспива, бяла.

И аз забивам палец: да пробия третата зеница на страха си
И аз увисвам на ръба на хилаво скимтене от уплаха.
И аз оставам без очи, за да прозра греха си.
Тиктакат песъчинки в мен. И просто чакам.