автор: ASTERI

–Мале! Тука ли си, мале?
Георги отвори вратата на одаята, където майка му слагаше царевични кучени в печката и изтропа два-три пъти за да отръска налепналия по галошите му сняг.
–Тук съм, чедо, тук съм! Ти, къде ходи толкоз рано? Я влез в собата и се облегни на джамала да се постоплиш! Я се виж– посинял си от студ.
–Нищо ми няма, мале!– засмя се Георги–Ти, изкара ли ми новата риза? Нагласи я, че ще ходя на кушиите, ама първо ще прескоча до бай Димо. Ходих на старата дига. Янтра приижда! Ще отида да му кажа да не водят стдата нататък, опасно е!– и излезе.
Старата жена се загледа след него. Късно го роди, беше четвъртото и дете. Другите бяха отхвъркнали вече, ама да е жив и здрав– беше много работен и все на хората да помогне... А какъв хубавец! Висок, строен и как стъпяше само– напето, напето! Очите му– тъмни кестени! Заиграеше ли *тропанката*– натрисаше земята! Имаше само една слабост Георги– конете! Видеше ли кон, душата му сякаш пееше! Миналото лято и той си купи. Ходи пеш чак до Камен, ама си дойде с кон! Черен, с лъскав косъм, а как препускаше– като вихър! И Георги го кръсти Вихър. Всеки ден галопираше нанякъде. Кога към Крушака, където им бяха нивите, кога след стадата, но най много обичаше да ходи към реката и да я преплува възседнал Вихър, а после.. после пак препускаше след слънцето.
Пролетта наближаваше, но тази нощ нахвърля малко сняг. Беше Тодоров ден. Както всяка година и сега, почти цялото село се беше събрало на селската мера за конните надбягвания. Жените от рано бяха замесили обредните хлябове във форма на подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чесън и сол. Сега постилаха тъканите покривки и подготвяха празничната почерпка. Децата тичаха насам, натам, а момите се събираха на групички и смехът им кънтеше, като пиринчени звънчета. Иван Ярката надуваше кларинета, а бай Колю удряше тъпана. Малко по настрана се бяха събрали ергените, които щяха да се надбягват. Облчени с нови памуклийки и закичени с мушкато. Конете им бяха нагиздени с червени пискюли и гердани от сини синци. Чакаха поп Митю да прочете за здраве и да даде знак...
Тогава се чу тропот на галопиращ кон и всички се обърнаха да видят кой е. Беше Георги. Само по бяла риза, запретнал ръкави и прилепнал лице до шията на Вихър. Вместо червен пискюл и сини синци, Вихър имаше само гердан от сплетени кокичета и здравец, вместо юзда– едно тънко въженце преметнато през шията на коня. По-старите ергени започнаха да се присмиват на Георги:
–Еее, Гошо, малък си още за тука! Бягай да не те сгазим! Пък и с тая бяла риза, както си се опретнал, си като някой фурнаджия, само ще плашиш конете! Къде си тръгнал? Рано ти е още за тука!
Георги нищо не каза. Нареди се при тях и всички зачакаха бай Колю да удари тъпана.
После... после полетяха. Разхвърчаха се буци кал. Децата се разбягаха, момите запристъпяха по-напред да видят кой ще е първи. Иван Ярката разплакваше кларинета със своето майсторство... люшна се хоро. След малко се зачу тропот и ездачите се показаха от другата страна на могилата, която беше в края на селската мера. Селяните взеха да се питат:
–Кой е първи, бе Митьооо? Кой е първи? Я кажи, кат най- видиш!
–Георги Фурната! Кой да е друг! Като неговият Вихър– няма в нашето село!
Тогава всички завикаха:
–Давай, Фурнааа! Давай!
Изтропа Вихър, по-бърз от вятър. Изчаткаха му копитата и се закова пред музикантите. Георги слезе от коня и нежно го потупа по гърба. Извади от джоба си бучка захар и я сложи в устата му. Започна да го гали по черната грива, когато пристигнаха и другите ергени. Всички го наобиколиха! Всички се радваха! Някой метна кенарена кърпа на рамото му, друг му подаде бъклица... Хубавец беше Георги! Много момински сърца тупаха за него! И много очи го пиеха! Той възседна коня и се огледа. Погледът му търсеше най-хубавата от всички – майка ми.


_________________
ПП– от тогава, на баща ми са започнали да му викат– Георги Фурната.

Написах този разказ в негова памет, с много обич и признателност!

Йорданка Андреева