автор: Remembrance

- Страх те е да бъда зависима от теб - промълви тя, докато лежаха в пясъците в хладината на нощта.
Той я погледна почти възмутено и тръгна да роптае.
- Знам, знам какво ще кажеш... Всичко, което правиш за мен, това че си с мен, това че заедно се справяме с препятствията....
- Тогава какво... - едва успя да каже той приглушено.
- Знаеш... Грижиш се за мен, искаш ме, но пътят, пътят продължава да те плаши....
- Да плаши мен? Ти беше тази, която...
- Да, да....
- Ти всъщност си се страхувала заради мен?? Защото си щяла да бъдеш в пустинята с мен?
Тя се поизправи, опирайки се на лактите си и се взря сериозно в очите му.
- Ние създадохме пустинята.
- Ние? И езерото ли създадохме ние?
- Всичко, което преживяваме, е следствие на нас самите.
Той поклати глава.
- Ние не сме го желали.
- Помисли само. Ние се озоваваме в този свят заедно, имаме трудности, но имаме и огромни страхове - като огромни пустини, в които няма вода, няма живот...
- Защо смяташ, че ме е страх да бъдеш зависима от мен?
- Ти не видя, че съм боса.
- А ти не ми каза, че си боса. Било те е страх да ми се довериш.
Тя кимна.
- Време е да погледнем повече един в друг - продължи той.
- Време е да погледнем нуждите на другия.
- А това ни прави слаби и зависими.
- Не, това ни прави да изглеждаме слаби и зависими. А всъщност ще сбъднем мечтите на другия, неговите най-дълбоки копнежи. Ще направим другия по-силен.
- Защо това да ни плаши тогава?
- Защото това обвързва.
- Ние вече сме заедно в този свят. Не е ли това обвързване?
Тя се излегна отново в пясъка.
- Жадна съм, но не страдам от това. По-силна съм.
Той кимна.
- Водата от твоите ръце ме засити много повече от тази, която изпих сама.
Той се усмихна.
- Сега ти си по-силната от двама ни. А аз съм този, който е в уплах.
- Май ще се редуваме - усмихна се тя на свой ред.
- Какво ще правим?
- Ще продължим напред. Докато започнем да запълваме този свят.Нашият свят.