автор: pin4e

Разбивам сухата земя - хруптят лопати, гъгнат кирки.
И търся живата вода. Но не да пия - да разливам.
Копая, без да зная мор, и без да чувствам, че копая.
До другото полукълбо ще се докопам, ако трябва.
Но няма да открия лек. И няма да намеря стомна,
която да я побере. Такава тежка и огромна
вода - която няма мъст. Вода, която се излива
като вселенски земетръс и като огън - пиперлива.
Зазидана като река, попаднала в скалиста ямка.
Свистяща като самовар. Или език на пепелянка.
Вълна, изправена на бунт, сред лабиринтни катакомби.
Блестяща като изумруд. Намразена като безбожник.
Копая. Без да видя пек. Угасна слънцето по пладне,
преди последният човек през дулото от пръст да падне.
За да му връча тежък кръст- лопата, хапеща земята,
която - горе - връзва бъз, а долу - сенки на приятели...
По пръстите избива кръв. Облизвам я като хиена,
която даже царствен лъв ще разфасова за вечеря.
Дълбая. Живата вода унива в кухата аорта
на мъртвата ми свобода, зачената като каторжник.

Към кладенеца пада лъч, през гърлото на небосвода.
Копая, сякаш ми е мъчно... че няма да удавя Бог.

2010