автор: viadolorosa

Разказът излезе доста сполучлив. Звучеше като истински. Ставаше дума за душевните терзания на един мъж. Той разказваше за себе си в първо лице единствено число. Разтваряше широко душата си като книга и излагаше на показ всичко, което се случваше вътре. Психоексхибиционизъм! Може би хората ще се смеят. Но какво значение имаше. Това не бе тя! Това бе той. Присмехът и подигравките ще са за него. Сигурно си ги е заслужил.

Надя прекара цяла нощ пред компютъра. На сутринта очите и бяха зачервени, краката подпухнали, а раменете й се бяха схванали болезнено.
Тя пишеше бавно, трудно и дълго обмисляше всяка дума. Страхуваше се да не звучи глупаво и подсладено. Връщаше се към текста, за да поправя правописните грешки и да изглажда нескопосния си стил.
По професия беше техничарка. Разбираше от двигатели с вътрешно горене, от чертежи и от машинно масло. Беше избрала мъжка професия, за да угоди на родителите си. Нямаше математически ум. Мислите и хвърчаха хаотично и безредно и бяха далеч от логиката и реалността. Беше мечтателка и фантазьорка - тиха, тайна и скрита. Обичаше да чете още от малка. На матурата по български бе изкарала шестица... Не се осмели да кандидатства филология, за да не разочарова баща си. Беше в трети курс, когато започна да пише тайно. Четеше написаното, бузите и пламтяха от срам, накрая хвърляше тетрадките в коша. След като завърши университета започна работа във фабриката за двигатели. Ежедневието я повлече в еднообразното си русло. Тя временно забрави за писането. Мечтите и бяха достатъчни.
Беше на тридесет, когато се влюби без да иска. Не си подхождаха. Той принадлежеше на друг свят, имаше друга ценностна система, беше дърдорко и малко лекомислен. Връзката им продължи няколко месеца и прогнозите бяха неблагоприятни. Държаха за ръце и два пъти се целуваха. Не стигнаха до леглото. Чувствата им витаеха между земята и небето и не можеха на намерят твърда почва, където да се посеят и да поникнат. Той си тръгна по стечение на обстоятелствата. Остави и кратко писмо, от което не се разбираше нищо. Надя се опита да го оправдае, но не и стигаха аргументите в негова полза. Бе обзета от истерия и гняв, после от тъга, страдание, и меланхолия.
През деня животът течеше ритмичен и монотонен, като бръмченето на двигателите и мириса на машинно масло. Тя висеше над чертежите или тичаше в цеха, за да присъства на монтажните работи. Вечер се прибираше уморена и безразлична към самотата на изоставената жена. Отваряше шише с бира, отваряше прозорците и вратата на терасата. Излизаше на балкона, за да погледа блясъка на звездите. Изглеждаха като залепени на небосклона светулки. Примигваха тъжно и носеха бледи надежди за по-добри времена. После идваше нощта с неясните трескави сънищата, с внезапното събуждане в полунощ и усещането, че нещо е минало покрай нея без да успее да го задържи в ръцете си...
Надя започна да лекува тъгата си с фантазии. Започна да си говори сама. Разговаряше с Него на глас. Разказваше му за себе си и го караше да и отвърне със същото. Когато вървеше по улицата си въобразяваше, че той крачи заедно с нея. Когато отиваше на кино и на сладкарница го ”вземаше със себе си”. Готвеше за двама. На масата слагаше прибори и за него. Във ваната влизаха заедно. Лягаше си вечер с него, прегръщаше го и заспиваше в обятията му.
Надя нямаше приятели. С родителите си общуваше само на битово ниво. Съседите и колегите й бяха безразлични. Никой не се вписваше в категорията “сродна душа”. Хората бяха рационални, пресметливи, прагматични и безинтересни. Тя не се интересуваше от тях. Пазеше се от всякакви инвазии в личното и пространство. Само понякога малко се плашеше. Вътрешният и свят бе започнал застрашително да расте и да набъбва. Усещаше го като газирана напитка, която се бунтува и иска за прелее от чашата. Душата и бе станала тясна за огромното газирано море от фантазии. Хрумна и идеята, че може да се запознае с някой психолог, да му разкаже за себе си. Не й достигаше смелост... Изпитваше неудобство и срам. Не искаше да си признае до края, че живее в измислен свят. Страхуваше се , че ще я вземе за луда, ще си помисли, че е обсебена от духове и фантазии, ще й сложи диагноза, ще я препрати на психиатър да й предпише хапчета.
След известно време светът на фантазиите така силно започна да напира в нея, че тя не можеше повече да мълчи. Имаше чувството, че ще се пръсне, ще експлодира ако не разкаже. Регистрира се в някакъв популярен сайт, основа си блог, озаглави го малко странно и се подписа с мъжки псевдоним. Струваше и се привлекателно да заживее нов, мъжки живот - виртуален, измислен, като историята, която щеше да разказва. Така се чувстваше в безопасност. Дълбоко скрита и неуязвима. Бронирана и защитена от несъществуващата си мъжка самоличност, от уютното скривалище на анонимността.
Пишеше от негово име. Той разказваше за себе си, за горещия, ураганен вятър, който го караше да бъде непостоянен, за звездите, които светеха на небето и го приканваха да ги свали оттам. Разказваше за лъжите, за неуспехите си, за своята объркана душа, за страха от отговорност и обвързване, за студените самотни вечери и надпреварата да е пръв на борсата за житейски успех.
Той си беше отишъл, но това нямаше значение. Тялото и физическото му присъствие не и бяха нужни. Достатъчно бе, че духът му витаеше навсякъде с нея, разпалваше фантазията й, бродеше в дълбокото й подсъзнание, пишеше в блога й своите откровения...Разказваше за нещо, което беше завършило преди да започне. Или по-точно не беше завършило, защото никога не беше започвало...
Разказът предизвика сензация На другия ден мейла й бе претъпкан със съобщения.. Имаше над сто коментара и още двадесетина бележки-послания. Пишеха и само жени. Някои я засипваха с комплименти и ласкателства. Други се опитваха да подхванат интелектуални разговори отдалеч. Трети се закачаха с глуповати шеги или се правеха на много интересни и умни, по женски. Надя разбираше. И тя така умееше... Дали още умееше? Дали още бе жена? Само двама мъже бяха харесали блога и. Единият беше поет на преклонна възраст, който очевидно търсеше сродна творческа душа, а другият бе начинаещ графоман, който искаше съвет как да постигне нейния бляскав успех.
Надя отговори вежливо и добронамерено на всички. Чувстваше се длъжна да продължи. Написа втори разказ. Пусна снимка с размазан мъжки силует, която събуди още по-голям интерес. До края на седмицата блогът и се сдоби с двеста и петдесет фена, а пощата и продължаваше да прелива от съобщения.
В цеха монтажът бе приключил. Моторите ревяха заглушително, миризмата на масло бе задушаваща. Някакъв нов колега я покани да пият кафе заедно, но тя разсеяно отклони и се скри. Не обръщаше внимание, на никой и на нищо, защото живееше на друго място... Живееше друг живот, на друг човек. На този, който бе изчезнал преди да се появи...Размазания силует от снимката в блога и. Надя продължаваше да си говори сама докато сервираше вечерята в кухнята. От монологът и се раждаше диалог, а после продължението на историята в блога.
Пишеше през нощта. Разказът се превърна в роман, а романът в многотомно произведение. Популярността я увлече. Започна да прекарва много време на компютъра. За звездите нямаше време. Звездите бяха слезли долу и тя им казваше как да светят. Тя беше Той, измислен почти от начало до край. Висок, синеок, образован, на средна възраст, свободен, егоист, егоцентрик, индивидуалист, безотговорен тип, лъжец и страхливец, нищо осбено в леглото, професионално посредствен, собственик на два апартамента в столицата, пътешественик, авантюрист, лекомислен и вятърничев, мамино синче, подлизурко, кариерист и използвач... Истинският мъж на нашето време - анти-мъж, анти-любовник, анти-човек... Най-безнадеждният тип, който някога бе срещала и въпреки това Надя го обичаше. С всеки следващ разказ се влюбваше още повече в него.
Обичаше го повече от себе си. Разрешаваше му да прави с нея каквото пожелае, разказваше на почитателките му, от негово име за новите му подвизи...Усещаше, че го притежава така, както никога не би могла да притежава един мъж. Тя разполагаше с мислите, с чувствата и с емоциите му. Можеше да определя поведението му, можеше да го направлява, както си иска без да среща съпротива. Можеше до го моделира като от пластелин, да го прекроява според настроението си днес, да го мачка или да го превъзнася, да го издига в култ или да го срива със земята. Чувстваше се като богиня, като създателка, като въздесъщата съдба, която дърпа конците безнаказано и както си поиска. Това бе любов, страст, творчество, граничещо с лудостта и перверзията. Беше нещо повече от обикновена смяна на пола или на самоличността. Беше смяна на живота и душата. Смяна на един свят с друг.
Блогът я запозна с много жени. Всякакви, и от всякъде – приятни и досадни, умни и глуповати, изпаднали и преуспели, щастливи и нещастни, объркани и ориентирани, рационални и безумни, примитивни и възвишени, свободни и зависими, тъжни и често нещастно влюбени.
Един ден Надя получи неприлично предложение. Никът бе на млада брюнетка с пищни разпуснати коси, силно гримирани клепачи и изпъкнали скули. Беше истинска красавица. Твърдеше, че е журналистка от телевизията и също има блог, но не така успешен и популярен. Надя отдавна не гледаше телевизия, не слушаше радио и не се интересуваше какво се случва около нея.
Вихра23 (така се казваше младата брюнетка) бе изпратила нещо като любовно обяснение, разголена снимка, мобилен телефонен номер и час за среща. Тя пишеше, че отдавна чете блога, че е възхитена от възгледите и разсъжденията му, че най-сетне е попаднала на сродна душа, най-сетне е намерила мъжа на своя живот, най-сетне се е влюбила наистина.
Надя се почувства като убодена с карфица. Идеята, че някаква непозната е влюбена в нея я накара да се сепне.. Първо реши да отклони учтиво предложението, но после нещо я зачовърка отвътре. Помисли си, че е творческо любопитство, желание за нов сюжет, жажда за приключение. После си даде сметка, че ставаше дума за обикновена женска ревност. Надя ревнуваше Вихра, защото се бе осмелила да се влюби в Него. Написа, набързо, че е съгласна да се срещнат. Обеща да я разпознае по снимката. Излъга, че много ще се радва...
Срещата бе определена за шест часа следобед. Изведнъж Надя се изпадна в паника. Не знаеше защо бе приела да участва в този маскарад. Почувства се измамница и лъжкиня. Тя не искаше и не можеше да бъде мъж в реалния живот. Не се интересуваше от жени в интимния смисъл на нещата. Беше избрала мъжка професия, за да докаже, че и жените могат да бъдат силни и да разбират от машини. Искаше да накара родителите си да престанат да я обвиняват, че не се е родила момче. Искаше да накара баща си да престане да страда, че няма син. Искаше да опровергае думите на майка си, че светът принадлежи на мъжете и само те могат да живеят добре и удобно в него.
Вихра23 беше по-красива отколкото на снимката. Седеше на една маса в кафенето пред Театъра и маниерно пушеше дълга черна цигара. В погледа и имаше копнеж и напрегнато очакване.
Надя набра цялата си смелост и се приближи. Тя нямаше да играе. Щеше да открие картите си.

- Свободно ли е при вас?

- Не, съжалявам! Чакам някого.

- Кого чакате!

- Длъжна ли съм да ви отвърна?

- Не...

- Тогава ме оставете намира.

- Не сте особено любезна.

- Вие също.

- Защо? Аз просто искам да седна при вас.

- Не може, нали ви казах! Масата е заета. Всеки момент трябва да дойде моят годеник. Имаме среща. Ще донесе пръстените.

- Пръстените?

- Да! Венчалните халки. Предложи ми женитба. Защо ме гледате така?

- В днешно време хората рядко се женят.

- Да! Но той толкова много ме обича. Повече от себе си. Затова е готов да направи всичко. Дори да се ожени за мен.

- Аха! Не ми беше хрумнало – промърмори Надя под носа си...

- Какво не ви беше хрумнало?

- Че за да се ожениш, трябва да обичаш някого повече то себе си!

Надя се вгледа още веднъж в погледа на чернокосото момиче. В него имаше мечти и фанатизъм. И още... Страдание и меланхолия. Изведнъж тя почувства угризения на съвестта. Почувства се лъжкиня и измамница. Да, той беше предложил годеж и пръстени в разказите и...Очевидно момичето беше взело много на сериозно всичко, което беше написано в блога...

- Простете, че ви обезпокоих! Желая ви щастие! Щастие и истинска любов!

Тази вечер Надя не написа нито ред. Тя отвори прозорците, както правеше някога. Изгаси всички лампи, за да вижда по-добре бледите отблясъци на звездите-светулки. Беше изляла цялото съдържание на клокочещата си фантазия. Най-сетне се чувстваше освободена и спокойна. Замисли се. Сигурно беше възможно да обичаш някой повече от себе си. Особено ако този някой е измислен от самия теб.
На другия ден Надя изтри всички публикации в блога си. Подписа се с истинското си има и пусна истинската си снимка. Написа нов разказ за душевните терзания на една жена. Написа и продължение. Излезе цяла книга. Вихра не се обади повече. Тя и още петдесетина женски ника се изтриха от списъка с почитатели без да дават никакви обяснения. Може би женските откровения не ги вълнуваха, а може би бяха обидени на Надя, че не се бе родила мъж.