автор: Night_flower

Събуди се 40 годишна, с три деца и съпруг. Осъзна, че децата, принадлежат на света, а мъжът, за когото се грижеше цял живот, я имаше за своя собственост. Тя беше даденост и удобство за него. Пиеше и се кафе, но обожаваше това си полубудно състояние сутрин.
Притисна се по-плътно към облегалката на канапето, където спеше от години, все едно се потопи обратно в мислите си. Болеше! Въпреки това, през тези няколко минути сутрин всичко и се струваше възможно - да свали 20- те килограма от последното раждане, да се справи с всичко днес и да изтърпи всички глупости пак днес. Чувстваше се роб на всички отговорности, които я затрупваха всеки ден. Отговорности, които ношно време и се зъбеха и й даваха да се разбере, че отдавна се бяха превърнали в безотговорностите, които съсипваха живота и, от които за пореден път пропусна пролетта, не изведе детето на разходка, не...колко хубави и изгубени във времето неща.Отдавна беше забравила какво и се иска, почти с точността на робот правеше това, което се очаква от нея. Размърда се леко, минутките се изплъзваха, но мислите и отново се връщаха там в дълбокото, където и нея я беше страх да не се удави.
Сети се за него ей така. Просто една сутрин отвори очи и той изплува в съзнанието и.Не знаеше нищо за него, но обичаше да мисли за него. С годините мислите бяха просто приятни, отпъждаше ги лесно, само определени неща неизменно я връщаха към тях. Тогава не болеше. Не си спомняше кога установи, че вече не е способна на силни емоции. Чувстваше се спокойна, когато семейството и беше край нея. Беше ли достатъчно? Сложи три лъжички захар в кафето. Първото. Дори не знаеше какво обича той. Беше ли нормално след толкова много години да мисли за човек, за когото не знаеше почти нищо. Може би си беше построила това убежище, за да понася по-лесно нещата от живота. Човешкото съзнание в повечето случаи вижда това, което му се иска.
Обичаше това време сутрин, когато всички спяха и никой не искаше каквото и да е било от нея.Напоследък и сутрешният телевизионен блок и беше писнал.Много малко неща можеха да я изненадат. Очарованието от очакването си беше отишло. Къде отиват всички надежди? Второто кафе сякаш беше по-хубаво от първото. Със сигурност беше по-силно. Вече я болеше.С идването на деня нещата пак започнаха да изглеждат невъзможни.Кри се като крадец в тъмното толкова много години. Мислеше си, че щади невинните около себе си, но нея никой не я пощади.Беше много изморена и гладна за...за простички неща Винаги беше мечтала някой да я попита "Гладна ли си? Какво яде днес?" Никога не и се бе случвало.
Чу се шум от детската стая. Побърза да дооправи грима си, хвърли последен поглед върху дрехите, които беше приготвила за децата, повтори си наум какво им беше оставила за ядене, погледна със съжаление непрочетения от снощи вестник и тихо отключи вратата. Странно, всичко в живота и се крепеше на крехките основи на тишината. За първи път се беше опитала да извика, но така тишината сякаш стана още по-дълбока. Последните няколко минути бягство си устройваше в колата, на път за работа. Слушаше музика и мислеше за себе си. Болката беше почти непоносима. Нищо не можеше да се сравни със случайните и тъжни крясъци на чайките рано сутрин, докато отпиваше от третото кафе, седнала на рамката на прозореца в кабинета. Чайките и липсваха, когато не си беше във Варна. Навсякъде другаде и се струваха не на място. Изправи се, среса се, приготви си нещата. Докато заключваше стаята успя да скъта болката по-навътре в себе си, никой не трябваше да се досети, че я има. Оше един ден, който шяха да си преживеят двете заедно.