автор: ivliter

     Цял ден бродиха из планината. Изкачваха върхове, преминаваха през папратливи ливади от които се откриваха прекрасни гледки. Бяха високо, при слънцето, спътници им бяха плуващите в синевата на небето облаци. Правиха снимки, пяха своите любими песни под сенките на вековни букове и ехото неизменно им пригласяше. Ядоха вкусни плодове, дарове на лятото.
     Спират на последната височина, преди да се спуснат в долината до реката.
     Тя е облегнала глава на рамото му и замечтано гледа залеза. Изпращаха с малко печал този хубав, изпълнен с приятни изживявания ден, защото знаеха, че е неповторим, като всяко хубаво нещо.
     - Искаш ли да се изкъпем в реката, преди да си отидем оттук?
     - Искам, но нямам вече сили. Скапах се от ходенето.
     - Е, все ще се намерят още малко. Ако не, аз ще ти прелея – целува я дълго.
     - Сега, как е?
     - По-добре, но не достатъчно.
     - Тогава ще те занеса – грабва я и я понася.
     И той е изморен, но любовта го кара да лудува. Не му се иска още да се разделят, ще му се да се покаже като мъж, колко много е силен.
     - Отиваме на вира с големите камъни. Там водата е дълбока и е най-чиста.
     - Щом казваш…
     Вирът е на закътано място, заграден отвсякъде с върби.. Водата весело бълбука и се пени в бързея между напечените от лятното слънце камъни. Неприятно са изненадани, защото заварват там един мъж и синът му да ловят риба. Това щеше да наруши магията на усамотението им. Но водата е толкова примамлива, че той не се стърпява, съблича се бързо и се хвърля в хладната й прегръдка.
     - Много е топла. Ела!
     - Не. Аз ще си натопя само краката да се разхладя – и сочи с очи рибаря.
     Рибарят е досетлив, вижда, че пречат на влюбените и подканя момченцето си да съберат такъмите. След миг гърбовете им потъват в сянката на върбите. Отново са сами, както през цели ден.
     - Скачай при мене – подканва я той.
     - Нямам бански.
     - Голяма работа. Само двата сме.
     - Ами ако тепърва някой дойде? – колебае се тя.
     - Изобщо да не ти пука.
     - Я стига. Притеснявам се.
     - Ако дойде някой ще стоиш потопена във водата. Сложи дрехите си на най-близкия камък. Просто ще помолим дошлият да не те безпокои докато излизаш от водата.
     Като вижда, че тя още се колебае, казва:
     - Ако продължаваш да се бавиш, ще изляза и ще те хвърля с дрехите във вира.
     Най-после тя се съблича и нагазва във водата. Отраженията на върбите се нагърчват в недоволна гримаса, разкривяват се от това посегателство, но лятото се смее с гласа на течащата в бързея вода. Последните слънчеви лъчи златят върховете на насрещните дървета.
     - Ела да изкъпем лятото - припряно я зове.
     - Ние ли него или то нас?
     - Взаимно ще се изкъпем – отвръща.
     Нетърпелив е. Иска му се да се плискат и боричкат весело във вира. Водата безпрепятствено гали сгорещените им от дългото ходене голи тела и изпива като с магическа пръчка умората. Гмуркат се и пляскат – бисерни пръски летят около тях. После кротват и дълго се целуват. В успокоената вода, други двама се целуват надолу с главите – техните отражения.
     Най-после налудували се, излизат на брега да се изсушат. Слънцето е залязло, но камъните още парят, въздухът е топъл, капчиците по кожата им бързо се изпаряват.
     - Знаеш ли как изгладнях след това къпане?
     - Знам. Затова не оставих залъците които ни останаха от обяда за животните в планината, както искаше ти.
     Вади оскъдния остатък от обедната храна от раницата и го поставя пред нея. Тя се нахвърля настървено на него. Яде с невиждан апетит.
     - Прав си бил. Това наистина се оказват най-сладките залъци, защото идват точно, когато най-много са необходими.
     - Винаги е така.
     Тя посяга да хапне последния къшей, но той хваща ръката й.
     - Този е за мравките и за лятото. Остави го в тревата. Нека и те споделят скромната ни трапеза. Изкъпахме лятото, нека го и нахраним.
     - Но, последният наистина е най-сладкият. Оставих си го за накрая.
     - Точно затова – непреклонен е той.
     - Винаги съм го казвала – ти си един голям, неповторим романтик, когото аз много обичам.
     Поглежда часовника. Здрачът изпълзява от сенките на сведените над водата върби, спуска се над притихналия вече вир и подсеща, че е дошло времето да си вървят оттук. Скачат, обличат бързо дрехите, и тръгват по виещата се като змия сред камъните излъскана от ходене пътека Денят си е отишъл. Един прекрасно изживян ден, който те никога няма да забравят.