автор: DOROTY

Чудиш се коя съм, но нищо не измисляш. Е, който може го може(както се казваше в едно телевизионно предаване), така че за мен не е особено трудно да заблудя нацията. Той – народът, отдавна има проблеми с психологическите профили. Че как иначе. В този век май нищо не е така, както изглежда.
Ами, Човеко, т`ва е истината. Натам сме тръгнали. Към самозалъгването. И всичките либерални дивотии, с които ни тъпчат мозъците, няма да струват и пукната пара ако не се хванеш в ръце и не се либерализираш сам. Защото свободата е хубаво нещо. Дори прекалено хубаво. Толкова хубаво, че сами не знаем какво да я правим. Аз викам да си я... отзад. Ще пасне идеално. Хем на нас ще ние хубаво, хем ще я махнем за малко от глават си и с нови сили ще тръгнем да й търсим приложение.
Страх те е, а? Тъй лошо, ама иначе по-лошо. Защо са ти права, Човеко, като сам не знаеш за какво да ги използваш. Казваш, че търсиш истината, ама в действителност сам я криеш. Къде – то си е твоя работа, но не си ли мислил да споделиш прозренията си със света? Или поне със самия себе си? Май не. И ето пак се появява страхът. Животинското у теб напира, иска да излезе, а ти се правиш на невинна девица и затискаш отвора на съзнанието си. Е, голяма грешка мой човек! Защото с тоя темп сигурно скоро толкова ще ти се насъбере, че ще дойде ден, в който ще изригнеш като вулкан. И тежко и горко на планетата Земя. Ще бъде обсипана с пиящи, хаотично лутащи се, шагубни за нея мисли, които се сблъскват, сливат се и се сгромолясват отгоре й с кеф. И като си такъв добър хуманист, не ти се иска това да се случи, нали? Предполагам знаеш какво трябва да направиш. Какво, мен ли питаш?!! А, не! Няма да стане! Тия гънки върху мозъка ти за какво са? Сигурна съм, че знаеш, така че действай! Аз свърших доста работа. Събудих цъкалото под лъжичката...
Липсваше ти, нали? Хубаво е да усещаш напрежението. То се стича по кръвта ти и попива през костите, чак до сърцето. Разтреперва те целия, а пръстите ти трескаво търсят за какво да се захванат. Лутат се, опипват, дращят с нокти, под които насъбралата се кал кърви. Червеното оставя следи... Лекета, които белината неуспешно се опитва да премахне. Сенките им те преследват, погват те в тясната уличка и те сгащват в мръсния ъгъл. Присвиваш лакти пред лицето си и хленчиш неразбираеми думи през тракащите си зъби. Локвата под краката ти попива в изтръпналите ти ходила и усещаш как бавно те разлага. И ето, следват коленете, бедрата, гърдите, гърлото... приближава се до устата. Опитваш се да изкрещиш, да кажеш...
Нататък можеш да продължиш и сам. А можеш и да замлъкнеш завинаги. Ти решаваш, изборът си е твой. Животът си е твой. Смъртта – също. А бе въобще, какво ще правиш с тях си е лично твоя работа и се чудя защо ли те занимавам още с моите глупости. Пий си текилата на фона на Вивалди( ??!!! ) и стискай здраво зъби. Горчилката минава и идва удоволствието. Наслаждавай му се. А аз ще си търся друг слушател. Някой, достатъчно глупав, за да понася умопомрачителните ми разсъждения. Това е то ДЕМОКРАЦИЯТА! (А бе, сега коя година сме?...)
Щях да забравя! Ако още искаш да разбереш коя съм, защо не се погледнеш в огледалото? Аз съм там, вътре в теб. Аз съм част от теб...И те моля: “Живей!”. Направи го заради мен, за да ме има мен... Останалото ще разбереш от зодията си!