автор: DOROTY

Не вярвах, че Нощта ще скрие Слънцето.
Не вярвах. И се радвах на искрите светлина – червeни, жълти, розови по края.
Мечтаех да застине в миг деня. В небето кървавите облаци бленувах да се спрат във вечността, макар че, както пясък между пръстите, така изниза се и таз мечта.
А там, на хълма, в края на вселената, стоеше малка, шарена дъга и с мъка гледах как Нощта притиска я и с нокти я замъква към Смъртта.
Смъртта бе черна, зла, бездушна бабичка, загърнала се в тъмно наметало. Виждаха се единствено посивелите й и дълги коси. Те се спускаха около раменете й и продължаваха надолу. Вятърът вееше къдриците и ги блъскаше ту насам, ту натам. С всеки полъх той ги тласкаше към Слънцето. Те шибаха лицето му, нападаха тялото му, пронизваха плътта му. Кръв – червена и сочна се изливаше през отворените рани. Жълтото сияние намаляваше все повече и повече... Слънцето се задавяше в собствената си кръв – тъй безчувствена и бедна на усмивки, също като намръщената бабичка, която дотолкова бе свикнала със самотата си, че като падаща с куршум в сърцето птица повличаше след себе си тъга.
Не малко мигове изминаха, а Слънцето все още водеше борба – борба за малкото останало в него късче светлина. А кървавата мощ все повече гасеше дивния му плам. Червеното обагри хоризонта и отдалече сгряваше сърца. Забързаните минувачи, отдавна свикнали със злата слънчева съдба, забравили са май през вековете смисъла на таз отчаяна, окъпана в червено, загубена война. И нежното сияние по хребета на планината за тях беше просто приказка за влюбени; затихнал плам, а после разгоряла обич; една усмивка плаха, след нея още няколко; и измъчена въздишка сама сред тишината. Умиращото Слънце за тях бе дивна красота. И едва когато малкото му сърчице се пръснеше, в тях изчезваше и радостта. И те забравяха за Слънцето, за топлата му, нежна длан и пак забързани към къщите убиваха в себе си деня.
Аз дълго плаках. Надявах се, че скоро като всички ще забравя. И молех се студът навън да вледени гърдите ми и да превърне болката в мъгла. Поплаках си, за да ми мине, но без успех. Заспах с пресъхнали очи. Сънувах светлина. И една черна, зла жена – жената с косата.
Не вярвах, че Нощта ще скрие Слънцето, но понякога мечтите те захвърлят в прахта. Болеше ме, затуй сега не вярвам в приказки.
Бленувам само нощем светлина.