автор: RonnieSLowhand

Не съм слушала Депеш Мод откакто се разделихме, казва Антония.
И аз, казвам аз. Истина е. Не ги обичам особено. Слушам ги само когато съм с Антония, само когато се любя с нея. Тя обича да има музика, Ник Кейв или Депеш Мод, или Скот Уокър, все такива неща. Важното е да има по някой идиот с дълбок глас и претенциозни текстове. Дано не прослуша Джони Кеш, защото няма да мога да го вдигам, кълна се.

Спиш ли с още някой освен с мен, пита Антония, а на мен ми се ще да ме попита нещо друго. Хубаво ли ти беше, например. Кога ще се видим пак.
Не, казвам аз. Не я лъжа. Безполезно е да се опитвам да лъжа Антония. Тя е невротичка и винаги усеща. И после дере и дере, докато всичко между нас не стане кървава кочина. Така че не лъжа. И не се надявам на нищо.
А би трябвало, казва Антония сънливо. Няма смисъл да не го правиш.
Тук би трябвало да я попитам, а ти спиш ли с някой друг, но не искам да знам, или по-точно знам, но не искам да я чувам да го казва, защото какъв смисъл има? Никакъв.
Обичаш ли ме, пита Антония.
Да.
Повече от себе си?
Не знам.
Преди три години не ме ли обичаше?
Тогава не бях влюбен в тебе.
А и те плашех, нали?
Да.
Антония и сега ме плаши. Винаги съм се тревожил за нея, дори и когато се разделихме – когато я зарязах – преди три години. Плаша се от начина, по който тя пие. От нещата, които казва. Плаша се, че ще намеря резки с нож или горено от цигара по нежните места на тялото й. И че аз ще съм виновен за това.
Ще ме обичаш ли, ако носът ми растеше с по един сантиметър всеки ден? На кой сантиметър ще спреш да ме обичаш?
Антония, моля ти се. Носът ти не расте с по един сантиметър всеки ден.
Но ако растеше?
Не знам.
Тя млъква и извръща глава. Толкова съм уморен, че имам чувството, че витая. Част от мен мисли, че трябва да преместя свещта някъде, където Антония не може да я достигне. Защото ако я достигне, ще се залее с горещ восък.
Имаме ли още нещо за пиене, казва тя.
Научил съм се да не казвам, за тази вечер ти стига.
Червено вино в кухнята. И шери за готвене.
Боже мили, шери за готвене. Откога си станал гурме? Или гурман, как се казваше?
Тя се измъква от леглото и тръгва към кухнята, без да престава да говори. Много е хубава. Дори и ако носът й расте по един сантиметър всеки ден, пак ще има прекрасни крака.
Антония казва, че не мога да се откажа от нея заради чукането. Права е. Само че се чудя за думата. Когато аз мисля за това, винаги мисля за любене. Но може би е, защото просто не обичам груби думи.
Спи ми се, но трябва да остана буден. Иначе Антония ще помисли, че съм я изоставил.
Не е лошо това твое шери за готвене, казва тя.
Защо поне веднъж не си вземеш чаша, казвам аз.
Чашите са за страхливци.
Тя стои пред огледалото ми , отпива от бутилката и се изучава старателно. Любопитна е към тялото си, но сякаш живее извън него, винаги. Когато се любим, очите й са затворени. Ако говори, винаги шепне текста на песента, която върви в момента. Строго погледнато, не съм аз този, с когото прави любов. А някой в главата й, някой, когото не познавам. Някой, който би могъл да събере пак душата и тялото й. Така че тя да намери покой.
Мислиш ли, че съм хубава, пита Антония.
Да.
Колко?
Антония, моля ти се. Не мога повече.
Мислиш, че съм грозна, нали? Секси, но грозна? Или не хубава по начин, по който... който има значение? Не поетично хубава?
Антония, престани, уморен съм.
Тя ме поглежда като котка, чиято мишка се е оказала под очакваното. Мишката изобщо не е дорасла за темповете на такава игра, не сър.
Защо изобщо спиш с мен, ако не мислиш, че съм хубава? Защото е най-лесно? Защото още съм ти навита?
Защото те искам, обичам, желая. Това достатъчно ли ти е?
Не ти вярвам. Ти си страхливец, знаеш ли. Ще ми се да можех да престана да се чукам с теб.
Антония, утре съм на работа. Трябва да се наспя.
Хубаво, казва тя. Аз ще вървя.
Бих предпочел да останеш. Три часа през нощта е.
Не изглежда да ме е чула. Гледам я как обува джинсите си, обувките си, как нахлузва ненужно грозния пуловер, който най-много обича. Дори не се сеща да потърси дантеленото бельо, което носеше под него. То си остава захвърлено на дивана.
Безполезно е да я разубеждавам. Безполезно е да се боря с нея. А и нямам сили, нямам сили, сили нямам, Господи.
Моля ти се, поне си поръчай такси. Не взимай такси от улицата.
О, я върви на майната си.
Чувам я как затръшва вратата и се втурва надолу по стълбите. Трябваше да я спра, трябваше да кажа нещо друго, да намеря думи, каквито тя иска. Но не знам как.
А и умирам за сън.