автор: apostolicia

Една объркана гугутка гука любовно пред моя прозорец. А е есен. Кацнала в клоните на липата, до гугутката, боядисва листата в светложълто, а онази гука ли гука. Есен е. Не е време за гукане, ни за свиване на гнездо, ни за търсене на половинки.
Късно е. Есен е. За кога си се сетила, мила, тепърва да търсиш с кого да свиваш гнездо. Другите гугутки изпратиха потомството на абитуриентски балове...
Не, разбира се, те не ходят на балове, камо ли пък потомците им - абитуриенти. Ама така ми дойде някак, като се сетих, че моите дружки влачат бални рокли и търсят Бентлита да извозват купона. А на мен ми е някак далечно, щото потомство нямам, то и дом нямам, само мога да щракам с фотоапарата по техните балове. И аха да викна да загукам самотно.
Неусетно се изтъркулиха летата, огледах се – стоя на перона и махам на Лятото Знойново - замина, улисано в градене на кариери и доказване на себе си. Прибирам се, а пред прага ми Есен Самотнова с един хубав букет, ама тъй прекрасен, че кръвта ми се смръзна, а тя ми се радва, една такава засмяна. И стана едно пищно студено. Влизай, казвам й, да я върна – не мога. Кой си връща сезоните от вратата?! Влизай, да не те гледат хората, и без друго съвсем я вапцахме... ми дай да запарим чая, така и така си дошла...
А гугутката гука протяжно току до прозореца. Хм! Преценявам й шансовете – нулеви са по мое мнение. Че кой да я чака да се натутка тая гугутка, че и той да остане някак така без гнездо, без потомство, самотен, без шансове по един фотоапарат само?! Няма начин! Няма начин!
А гугутката гледа втренчено, по гугутски съвсем, и гука настойчиво, сякаш си вярва в копнежа за щастие, за нормалност и за малко изчадие, дето да я изкарва из нерви и да й стопля годините.