автор: pijama

Ами - охладих ентусиазма й аз. В манастира настаняват само до 17.00 часа. Обаждах се днес...

- Аз също проверих. Не може в Ябланица да не намерим хотелче. В София да стоим по-малко, предлагам аз. - Думите на Аня Попофф ме хвърлиха в пълен възторг. Не смисълът им. Не. Винаги съм завиждал на хора, които могат да изразят заповед с прости разказни изречения...
- Добре - усмихнах се широко. Ябланица ли? Защо не? - показах аз своите умения да се съгласявам, чрез въпроси.

Синьото ми 26 годишно Волво комби ни посрещна невъзмутимо на паркинга. Гледах на него като на домашен любимец. Обичах да се грижа за него и вярвах в неразривната връзка между колата на мъжа и него самия, както вярвах и в това, че има нещо романтично във всички приключения, които могат да им се случат на пътя, в сервизите, на бензиностанциите или просто на паркинга на някое летище. Детинщини, може би... Напоследък си бяхме изпатили с Волвото ми доста тежко. Отидох по препоръка в специализирания сервиз да сменя гърнето, второто гърне и ауспуха. Когато взимах колата всичко изглеждаше наред, но след няколко дни, в които чувах различен и притеснителен шум при всяко подаване на газта, се наведох да огледам как са свършили работата и на какво се дължи тази промяна в шума. За добро ли е или...? Не останах доволен от това, което видях. А с препоръка отидох... Нямам думи. Новото гърне беше заварено към една по-тясна тръба, която явно заради по-малкия си диаметър не можеше да се погрижи добре за изгорелите газове. А и дори да можеше моето Волво не беше проектирано така, че на това място да има тясна тръба и нямаше да има! Добре. Може би мястото на този разказ не е тук, но не можах да премълча. По-тясна тръба... Отрепки... Още много мога да разказвам за Волвото, но някак си, вечерта напредваше. И така, моят домашен любимец - комби не се възпротиви особено нито когато леля Аня се тръшна на предната седалка до шофьора, нито когато положих трийсеткилограмовия куфар, фотообрудването, сака, и двете ръчни чанти в багажника. Моето Волво със скандинавско търпение и добро настроение прие всичко ново и непознато и замърка доволно към изхода на града.

- Митко, ти ожени ли се междувременно, мойто момче? Какво стана с онова симпатично момиче, дето още го помня? Къде е сега? Заедно ли сте? - нямах спомени и за тактичността на леля Аня и вече разбрах защо този спомен ми липсваше.
- Тя е във Франция вече от повече от година - отвърнах невъзмутимо и присвих очи, загледан в празния път. Много внимавах да не засека някоя кола около нас, въпреки че бяхме напълно сами по магистралата.
- Много се пътува в днешно време - заключи леля Аня. - Вече не си спомням и защо се налага. Това е нещо като миенето на зъбите сутрин или като гладенето. Не знаеш защо го правиш и кой те е научил, но така е вплетено в живота, че даже не ти хрумва да се откажеш от него.
- И аз пътувам много... - вметнах.
- Да де, но не е лошо да опиташ и едно съвместно поживяване с някого. Ей така, за да натрупаш опит - додаде леля Аня сякаш през последната година беше чела мислите на майка ми или най-малкото бяха влезли в тясна кореспонденция отдавна. Сутрин по едно писмо и вечер по едно по-обширно и с повече подробности. Последваха петнайсетина минути резюме на основните предимства на брака, силата на любовта, промяната в характера, която настъпва, когато един човек живее с другиго. Знаех, че леля Аня живее сама от повече от двадесет години и слушах с любопитство.
- Аз, нямам нищо против да се случи нещо подобно. Когато има срещу кого, ще направя и това - натиснах аз газта малко по-силно. Явно темата ме караше да бързам към края на късното ни пътуване. А леля Аня накрая невъзмутимо извади половин ябълка от джоба си и ръфна замислено:
- Ей, много тъмно по тия пътища...

Ябланица ни посрещна без излишни почести. Хотелът беше нов, лъскав и с 24часова рецепция. След като взехме ключовете от странно приветливите за този част на денонощието рецепционистки, двамата с леля Аня се отправихме към стаите. Можете да си помислите, че просто тръгнахме вяло по коридорите... нищо подобно. В лобито имаше нещо комично и започнах да подозирам, че комичното нещо в това лоби съм аз. Леля Аня влачеше куфара си на буксир и устремена с висока скорост към иноксовата врата на асансьора ми говореше през рамо "Тия хотели са ми много странни. И все пак са чудесна начална и крайна база. Винаги стават за добър базов лагер, ще видиш..., макар че този път истинският базов лагер ще бъде манастирът...", а аз подтичвах след нея, задъхан, с двете нейни чанти, моя сак, фотообрудването и ключа от стаята стиснат здраво с края на устните, сумтях в отговор или успявах да вмъкна "ъ", "ъхъ", "ъми", "хъм" и "мхъм". Учудих се до какви двусрични резултати могат да доведат 19те години на образование, които имах зад гърба си. Да. Толкова. От първи клас до началото на доктората ми. Не беше обещаващо. 5 междуметия. Ако продължавах със същите темпове нямаше да ми стигне времето, за да достигна до четирисрични думи преди пенсиониране. А за вкарване на малко смисъл? Кога ли? Не ми се мислеше повече в тази посока. Не беше обещаващо... Добре, че ключът, който стисках между устните си бе добре оправдание. Но аз си знаех, че повече не можеше да се очаква от мен, дори и ключът да го нямаше.

Леля Аня влезе в стаята си и затвори вратата без да пророни и дума повече. Десет минути след като се бях усамотил доволен зад затворената си врата, някой почука звучно. Нямах колебания кого ще видя след миг. Отворих на двете чаши и на бутилката, които влязоха победоносно и поведоха след себе си самата леля Аня. Лицето ѝ изразяваше непоклатима решимост да излее част от прозрачното съдържание на бутилката в чашите.
Митко, добре ли спиш, моето момче? Я да си вземем приспивателното по-добре, че току виж хотелските легла не ни понесли...
Леля Аня сипа по стотина грама във водните чаши, които бе намерила в стаята си. Миризмата веднага ми показа, че става дума за водка. Ако сега изпиех сто-двеста грама водка, на другия ден нямаше да видя никакъв манастир. Щях да спя до 12 часа и да се излежавам до късния следобед. Прекалено уморен се чувствах, а и разговорът за женитби ми беше свалил настроението под нулата.
- Аз ще откажа, благодаря ти, все пак.
Леля Аня сложи едната чаша на масичката, надигна другата, свали я празна и като ме погледна, отсече:
- И нездравословно живееш, не е добре. Лека нощ, мойто момче. Завъртя се без повече обяснения. Погледах малко затворената зад гърба й врата и се обърнах към прозореца. В този момент ме осени. Леля Аня не искаше аз да пия. Или да не пия. Тя не можеше да пие сама. Но и не можеше да не изпие чашката си. Как ли се справя с този проблем през всички останали вечери от живото си, когато моя милост не е наоколо? Щях да помисля за това по-късно. Вече бе ясно, че Петър имаше гените на рода си в изобилие, но току що се бях уверил, че и останалите не се даваха.

Последното от този ден, което помня, бе как мисълта за свалянето на панталона ми се оттегля в небитието, победена от силата на разума: "Ще го сваля на сутринта, преди душа"... И после нищо. Едва когато прозорецът просветля, се върнах към тази мисъл, отпарвих се към банята, преглеждайки наум предишната вечер и предстоящото пътуването към манастира. Какви всъщност бяха плановете? Беше време да попитам.

Следва продължение.