Насред пустинята ужасна,
сред пясъци и силни ветрове,
расте безпомощно - прекрасно
пустинно цвете с немощно сърце.
Подред сломяват го стихии
и сякаш целият свят
стреми се всячески да го убие.
Не спират ветрове да го ломят
и жаркото слънце не спира да пари
по нежното му, изгоряло лице,
ала най-силните и огнени пожари
горят във малкото му сърчице.
И питам се - защо животът му не спира,
сърцето му така пулсира - бързо,
и как ли не умира...
Пустинно цвете, как издържаш?
А то ми отговаря с песен,
такава непозната и неуловима
и с ритъм някак лесен,
но с толкоз нежни рими:
"Къде си, скитнико? Ела,
зова те от години със надежда
и чакам те в такава самота
и с мъка към безкрайността поглеждам.
Аз чакам ден след ден
да дойдеш във пустинята гореща
и да застанеш радостно до мен,
жадуващ за едничка среща.
Тогава със последни сили
ще бъде прелестно красиво,
за да можеш ти да ме поискаш
в прегръдката си немощно откъснато.
Тогава ще ме заобичаш,
но аз ще бъда вече мъртво.
Не, моля те, не ми се вричай,
а изхвърли и забрави ме бързо.
Това е моята надежда
и винаги ще я поддържам
и винаги в безкрайността поглеждам.
Така живея и така издържам."