Момчетата поседяха така известно време и не можеха да вземат решение. Толкова бяха объркани, че дори не обсъждаха случилото се. Фактът, че и сетивата на тримата са се заблудили и са направили кръг в гората беше крайно обезпокояващ.
Скоро решиха, че са го отдали на разсейване от вицовете на Гръбс и решиха да продължат напред без да свалят поглед от каменното копие, така нямаше да се объркат втори път.
След известно време се спряха и огледаха, вече с идеята за поредното изгубване. Не можеха да преценят правилно, минавали ли са от тук или не. Всичко им изглеждаше еднакво и се осланяха на каменното копие за пътеводител.
На Рекаро в един момент му се стори, че никога няма да стигнат до това възвишение. Яздеха от часове, а то си стърчеше в далечината сякаш на десетки километри от тях. Знаеше, че това е илюзия създадена от умората и омайните аромати във въздуха. Тук в гората въздуха бе много влажен, знаеше, че в такива условия на човек не му трябва много, за да се измори. След малко се улови, че мисли за предложението да поспрат за почивка, това го притесни. Той тръсна глава и извади една от ябълките в дисагите си. Те го ободряваха.
Араго също се притесняваше от факта, че ще се заблудят отново. Той не разчиташе особено на собствените си сетива, но това, че сетивата на Гръбс бяха отказали си беше сериозен повод за притеснение.
– Хей, аз ще дръпна леко напред, няма да се отдалечавам. – Започна от никъде Гръбс.
Реко и Араго се загледаха в гърба на отдалечаващият им се приятел. Тъпото тупкане от копитата на дарса му по меката трева и почва, още не беше утихнало, когато го видяха да спира. Те пришпориха конете и се приближиха до него.
– Момчета, има нещо много сбъркано в тази гора. – Провлачи равно Гръбс загледан във варана.
Този път паниката яко ги стисна за гърлата.
– Още от преди малко ми се струваше, че нещо не е наред. – Започна принца. – От колко време яздим? Не ви ли се струва, че въобще не приближаваме този шибан камък?
– Така е. – Съгласи се гиганта.
– Нещо ни има момчета. Трябва да се стегнем. – Реко се опита да ги надъха малко, но видя, че това няма да стане, защото собственото му притеснение и отчаяние беше явно. – Гръбс, друже какво ти е?
– Нищо. – Хиената мълчеше. На каменното, замислено лице единственото нещо, което подсказваше живот бяха шарещите, прозрачно сини очи.
– Обмисляш го, нали? – Попита отново принца, но този път отговор не последва.
След малко двамата с Араго се спогледаха, кимнаха си и слязоха от конете. Приседнаха, а скоро и Гръбс се присъедини, но все така смълчан и с каменна физиономия. Момчетата решиха да не го притесняват. Когато той решеше щеше да се обърне към тях и да има каже какво е измислил. Единственото, което направи бе да вземе от земята малка клечка и от време на време дълбаеше по нея малки улейчета.
– Араго не разбира. – Говореше гиганта.
– И аз, приятелю. – Реко бе тотално объркан. За втори път се объркваха на едно и също място.
– Какво може да е според теб?
– Не знам, единственото, което ми хрумва е умората и влагата.
– Араго мисли, че може да е отрова. – започна несигурно той.
– Отрова?! – Реко се сепна от идеята. – Че кой може да ни е отровил. Групата на Джак ми се сториха свестни момчета, а и се разделихме с тях отдавна. И даже пихме от едни и същи мяхове едва ли са те.
– Не Джак. – Отрече Араго. – Имало растения, които изпускали такъв прашец. Той трови малко по-малко.
– О! – Реко за първи път чуваше за подобно нещо.
Изведнъж Гръбс се изправи и им даде знак да тръгват. Той скочи пъргаво на коня си и сложи малката, нашарена клечица зад ухото си. Приятелите му последваха примера и тримата поеха, но този път в различна посока. Яздиха известно време, но не на югоизток към каменното копие, а на североизток. Рекаро предположи, че това е с цел да го заобиколят, защото най-вероятно то ги обърква. Скоро сред гората се откри пътека, което невероятно много ободри момчетата. Най-накрая успяха да пришпорят здраво конете и да поддържат едно нормално темпо на езда.
Яздиха около петнадесет, двадесет минути, но нищо не се променяше особено. От двете им страни се издигаха високите стени на джунглата, а напред се виждаше нищожната лъкатушеща пътечка, която бях открили.
Изведнъж коня на Гръбс, който водеше малката колона, изцвили жестоко и започна да чатка с копита в пръстта. Скоростта му рязко падна, защото Гръбс бе опънал юздите силно назад. Но спътниците му не успяха да реагират на време и Ярес се заби в задницата на Любовник, а в тях се на тресе Мерок. Гръбс не можа да се задържи на коня при двата сблъсъка и полетя от гърба на животното в пропастта, която го бе накарала да опъне яздите.
Съзнанието на Рекаро бе изключило още по време на сблъсъка и той бе превключил само на рефлекси. Знаеше, че това е най-удачният вариант в кризисни моменти, тогава беше най-„адекватен”. Той се хвърли от седлото на коня си, стъпвайки на задницата на Ярес, прескочи Араго, който се опитваше всякак да успокои коня си и стъпи на гърба на Любовник. Хвана Гръбс докато летеше към пропастта. Когато бледоликият му приятел усети силната хватка около китката си, се изтегли с всичка сила към спасителя си. Двамата тупнаха силно земята един до друг, дишайки тежко.
– Никога повече няма да ти се сърдя за нищо, друже. – Изпусна тежко Гръбс.
– Ха... – Успя единствено да му отвърне Реко.
След като младежите се успокоиха и осъзнаха, че всичко е наред се качиха обратно на седлата и се запътиха обратно към изходната позиция. Този път ездата беше доста по-предпазлива. Не им отне много време да се върнат на полянката при мъртвия гущер. Гръбс свали клечката от ухото си и извади камата, за да откъсне връхчето от първото улейче, което беше отбелязал. Всяко такова, отбелязано на пръчката беше посока и алтернатива. Рекаро чак сега разбра, че това е план, който Гръбс следва. Вероятно бе започнал от най-правдоподобния вариант. Надяваше се да не се налага да реже още много от пръчицата, защото имаше доста улейчета по нея. Успокояващо бе това, че са много – следователно имаха доста алтернативи, за които се бе досетил Гръбс.
Скоро тръгнаха на юг, за да се пробват да заобиколят каменният пиедестал отдолу. Но от тук нататък хода беше значително по-бавен, а момчетата внимаваха за всичко, което им хрумнеше, че може да ги застраши. Яздиха доста по-дълго в тази посока, но нито ясен брод откриваха, нито пък изскачаше някаква опасност.
Рекаро усещаше напрежението, което беше обзело малката им група. Това, че бе безсилен в тази ситуация го накара да се ядоса. Как можеше да се случва това. Изгубиха се, Гръбс едва не умря, а сега нито път се показваше, нито нищо. Какво се случваше в тази гора? Забеляза напрегнатите лица на Араго и Гръбс и гнева се засили. Но най-голямото му недоумение бе това, че и Гръбс не можеше да ги измъкне от тази ситуация. Изведнъж забеляза, че Любовник предпазливо намаля ход. Крясъкът на Гръбс огласи гората, толкова силен и яростен, че тръпки полазиха гърба на Принца.
– Да му се не види и пуста гора. – Закрещя Гръбс. – Мамка му какво става?
– Какво има? – Чу се пресипналия басов глас на Араго.
– Как какво има? Как? – Такава ярост никой не бе виждал у Гръбс. – Този шибан гущер да ти е познат? – Той посочи туловището, лежащо до дървото, което гиганта собственоръчно бе убил.
Момчетата вече бяха на ръба на криза. За четвърти път се върнаха на изходна позиция. Гръбс изряза и още няколко парченца от пръчицата, което говореше, че шансовете им малко, по малко се топяха. Двамата му спътници го наблюдаваха притеснено, но никой не искаше да го закача. Той тъпчеше на едно място, подпрял с една ръка брадичка. Толкова много емоции се редуваха на лицето му, че Рекаро се притесни Гръбс да не откачи. Беше ядосан, несигурен, замислен, объркан, но нито едно от тези състояния не вземаше превес.
Скоро падна нощта и момчетата се опитаха да си направят бивак в непроходимата гора. Опънаха на два клона едно одеяло, защото заваля. Това смрачи още повече обстановката. Гръбс им бе казал, че тази нощ той ще дежури, а те двамата да се наспят, защото утре ще ги чака дълъг път.
По обяд на следващият ден от пръчицата на Гръбс почти не беше останало нищо. Тримата бяха на ръба на отчаянието. На където и да тръгнеха се връщаха при гущера, а каменният пиедестал стърчеше в далечината на същото място сякаш никога нямаше да го достигнат.
Гръбс се бе отпуснал на коня с мрачно лице. Цялото му съзнание работеше за това как да се реши този прокълнат пъзел. Целия ден се мъчи да измисли още един вариант, който да добави на клечицата, но уви нищо не се получаваше. Цял ден се въртяха в същия кръг. На където и да хванеха все изскачаха на полянката, на която вчера Араго уби варана.
Имаше едно нещо, което се въртеше в периферните му мисли, но някак не можеше да се формулира ясно в главата му. Това нещо му се бе сторило очевидно, нещо, което не се връзваше с цялата схема на оплетената гора. Часовете минаваха, но това пропуснато нещо не му се появяваше. Той трескаво разсъждаваш кое е това нещо, което ги обърква и как ги насочва все към гущера. Дори когато тръгнеха в тотално противоположната посока.. рано или късно стигаха обратно на полянката, което практически е невъзможно. Освен ако всичките му органи и ориентири не бяха закърнели.
Започна да си мисли и за варианта, някой да ги саботира. Ако, например, наоколо имаше месни племена и им поставяха клопки? Или им объркваха пътеките, или може би бавно ги тровеха по някакъв начин? Всичко му изглеждаше логично в този момент.
с часове не откриваше нищо, което да му подскаже, коя е вярната посока. Нещо много яко им оплиташе сетивата... „Ами да!” Той се зачуди на себе си как не се бе сетил по-рано. Той бе абсолютно сигурен в сетивата си, следователно някой или нещо ги объркваше. Не бе възможно иначе да не може да намери толкова време брод из тези места. До сега вече трябваше да е наизустил всяко кътче от тези гори. Само илюзията бе нещото, което побърква човешките сетива. Трябваше да е доста мащабна илюзия. Щом цялата гора бе прокълната. Гръбс започна да анализира всеки опит, който бяха направили. Търсеше слабото място на тази плетка от илюзии. Знаеше, че е разбрал принципа на загадката, а сега след като анализира ходовете си, щеше да стигне и до отговора й. Но нямаше много за анализиране след като си даде сметка, че всеки път тръгваха в различна посока и стигаха обратно на полянката с гущера. „Леле, Гръбс, куха кратуно! Загубил си си формата момче, пропускаш очевидни неща” скара се той сам на себе си, „Не всеки път се случваше едно и също, един единствен път не стигнахме до поляната...”. Това бе онази периферна идея, която той така или иначе не успя да изкара до сега.
Обърна се към приятелите си и с предизвикателен жест им даде знак да го последват. Върнаха се обратно на поляната и тъкмо когато Реко реши, че пак са ударили на камък, забеляза, че Гръбс продължава на пред, не се бе изгубил отново, а се бе насочил на някъде.
– Хей, на там е задънената пътека. – Изкрещя му Реко като видя на къде се е запътил Гръбс. – Там за малко не умря.
Но той продължаваше бавно и уверено, сякаш не го бе чул. След около половин час стигнаха до пропастта. Гръбс слезе от коня и започна да оглежда. Знаеше, че отговора е тук някъде, но все още не можеше да разбере къде. Това беше единственият път, по който поеха и не стигнаха поляната.
Русокосото момче изведнъж се изправи, косата му се разпиля на лекия ветрец, а той се извърна към приятелите си и им рече „Без паника, нали?”, бръкна в пояса си и извади една от камите си. Другите двама се зачудиха какво прави, но го оставиха. Камата полетя във въздуха и попадна дълбоко в бедрото на собственика си. Рекаро и Араго направиха по една крачка напред преди Гръбс да им даде знак да спрат. Той бавно се изправи, без да вади камата от бедрото си и се огледа. След това се обърна към тях с триумфална усмивка и се насочи с бавна крачка към ръба на пропастта, а от гърлото му се разнесе маниакален смях. Направо подигравателен.
– Ти полудя ли? – Кресна Рекаро, но Араго го прихвана за рамото. – Ей, хиено, спри. Спри нещастник, какво ти става? – Рекаро не можеше да повярва на очите си.
Но Гръбс уверено стъпваше, а всяка следваща стъпка ставаше все по-бърза и премерена. Когато стигна на ръба на пропастта, той драматично се обърна към приятелите си. Поглед, който говореше за отчаяние, в очите му се четеше погром и безпомощност, а кръвта се стичаше от раната на бедрото му. Той обърна поглед към пропастта и отскочи високо във въздуха, превъртайки се в зрелищен пирует. От гърлото на двамата му спътници се изтръгнаха толко свирепи и отчаяни викове, че ако имаше човек на близо нямаше да повярва, че са човешки.
Гръбс полетя надолу към тъмната бездна.
Краката му опряха на нивото на другарите му и той увисна във въздуха над пропастта в артистична поза с нелепа и налудничава усмивка на лицето. Реко и Араго седяха и не можеха да отреагират на гледката. Приятелят им „висеше” във въздуха, на пет метра от тях над пропастта.
– За да освободиш четири от пет сетива, трябва да побъркаш петото – усмихна се той на изумените им физиономии. – За да изляза от илюзията, в която се намираме трябваше да побъркам сетивата си, защото те са повлияни. Е, момчета – той изимитира част от танц във въздуха – благодаря ви за реакциите, вие наистина ме обичате. Но няма ли най-накрая да повярвате, че тук няма пропаст?