автор: kristi

Тишината зазида прозореца.
Беше добра тишина.
Достолепно погали умората –
свити от грак колена.
Тишината се спря пред вратата.
Здраво залостена, тя
завъздиша, заскърца горката –
беше без ключ. Зарида.
Затършува ключа да намери.
Прагът й – тънко ребро –
се огъна и под старите вени
бавно възкръсна Добро.
Позабравено - старичка приказка –
сякаш съня на дъга,
то пропусна лъчът да премине…
Случват се, да, чудеса!
Тишината, намерила изхода,
спря и подобно кълвач,
затършува със клюна за истина,
скрита във женския плач.
Тишината забрави съдбата си –
гръм да е, кървав аборт.
И остави под прага си знаците.
Тъжен, но вечен акорд.